Дихателски новини
Тур „Тежко без музика” 7-, 60 м.
Тур “Скакауец”
Тур “Ничия земя”
На класика се ходи с класик! /или с Байно на Конгрес/
За първи път чух Байно да споменава за желанието си да катери след 20 години отсъствие на Централна стена, някак на шега, вмъкнато в поредната увлекателна история от алпийските подвизи на Класиците. С Байно никога не знаеш докъде шегата е наистина шега. Попитах го на кой тур му се ходи. Каза ми, че за начало, след толкова години би започнал с нещо класическо – Втори конгрес. Дори не знам как се осмелих да му предложа да отида с него. Макар често да се забавляваме на лакардиите му, винаги съм изпитвала уважение и почит за постиженията му в алпинизма, и се почудих дали съм достойна да катеря с този човек където и да било.
Но ето виж, осмелена от веселбата и биричката, му предлагам, и той се съгласява. Уговаряме се да катерим заедно. Вкъщи дни наред ме яде „сценична” треска – дали ще се справя достатъчно добре? Това все пак е Иван Масларов, онова име, написано къде ли не из стария син гидовник на Враца. Той е правил маршрути, които и досега не всеки се осмелява да катери, а пък аз, дето един тур не съм направила, ще го водя на Враца…
Но ето, решено е, денят по прогноза ще е прекрасен и слънчев чак до следобеда, отзивчивата ми майка е насреща и поема грижата за малката Яна, и ние с Байно и Даката пътуваме към Враца рано-рано, за да избегнем жегите.

Уговорката е аз да водя, а двамата кавалери да ме окуражават. Отстъпвам на Даката първо въже, защото иска да ми спести ронляка, и под постоянните коментари и напътствия на Байно („А бе, Вуйчо, не е оттука тура!”), Даката някакак успява да стигне до първа площадка.
Байно се движи завидно бързо, сякаш не преди 20 години, ами едва миналата есен е бил за последно тук. Второ, трето и четвърто въже минавам неусетно. Дори не помня, кога ми е било толкова лесно и спорно катеренето. Не че се старая да направя добро впечатление, но все пак гледам да не се мотая, да катеря стегнато и бързичко.
Байно е пълен с лафове, коментари и майтапи. Че и песни пее! От класическите, с мръсните текстове и леката мелодия, дето сами ти се набиват в главата от първо чуване и после неизбежно си ги тананикаш цял ден.
Идва и пасажът, на мен ми е първото водене на плочата на Конгреса, разбира се тръгвам леко притеснена. Даката ме надъхва, а Байно ме наставлява. Мотая се малко с осигуровките, защото Даката не ме оставя да се доверя изцяло на старите клинове и висящите прусечета, а държи и аз да оставя тук-таме някоя джаджа. За Байно оставям тук-таме и някоя стълба, да му е спокойно по тура.
– Катеренето със стълбички било песен, бе, момчета! – провиквам се аз някъде отгоре.
– Аааа, ще се сетиш ти! – чувам отдолу вещия глас на Класика.
Седя на удобната площадка над плочата, осигурявам момчетата и се чудя, кога преди години изобщо бих си представила да ида на Централна с някой от най-добрите български алпинисти?!
Слязохме си бързичко, подгонени от жаждата за студена бира и се настанихме в Алпийския да „направим разбор” на катерачния ден. Къде ти! То бяха майтапи и закачки, дето много бири изпиват. Тук-таме се прокрадна и някой бъдещ план – къде за други маршрути по стената, къде за някоя премиера.
Ех, мечтая си аз, да потренирам още малко, и да заведа Байно на неговия Орловец…
Какво пък, човек е голям, колкото са големи мечтите му, нали?
Марина
Катерачен Великден в Геикбаир
Това е кратък разказ за катерачния Великден на Асето, Венци, Сашо и Дел в Геикбаир, Турция, близо до Анталия.
Всичко тръгна малко на шега, когато Асето каза, че ще ходят с Венци до Турция за Великден. Ние със Сашо бяхме обмисляли тази дестинация и преди това, така че в комбинация с почивните Великденски дни всичко изглеждаше чудесно.
Пътуването беше малко дълго, 1300 км, но в приятна компания, няколко шофьори, икономичен автомобил (умен бял голф, плашим се!) с автопилот и GPS, дългият път изобщо не се усети.
Стигнахме в Геикбаир в късния следобяд, избрахме си къмпинга с най-много открито пространство и се настанихме сред портокаловите и нарови дръвчета. Последваха 10-на дни приятно катерене, в които имаше и дъжд, и пек, и приятни вечери на открито.
Обектът е доста голям, напомня на Лакатник, но скалите са по-високи. Скалните венци са няколко, срещуположни, част от тях – все още неразработени. Повечето са открити и слънчеви, а други – с разнообразни пещерни форми и позволяват катерене дори и при дъжд. Запознахме се отблизо с варовиковите скали с червен, жълт и дори синкав оттенък, пълни с цепки, дупчици, прагчета, карфиолоподобни образувания и най-вече с т.нар. черва (tufas).
Венци изкатери 20+ яки маршрута, включително няколко 7b+, 7c и 7c+ (по-подробно в 8a.nu), а Асето и Сашо пребориха доста 6a и 6b. Освен многото катерене имахме близки срещи от трети вид с огромни стада кози и овце, които минаваха под скалите като опълченците на Шипка.
Говорихме руски с украинци, обменихме ключови славянски фрази с група хървати, опитахме шнапса на едни немци (слаб беше), запознахме се със супер-яки мултинационални швейцарци, черпихме с великденски яйца двама румънци, направихме 1-2 алъш-вериша, говорихме на турски с бабите на пазара и намерихме най-доброто гюзлеме в района!
Не ни остана време да обиколим всички сектори, камо ли да отидем до близките обекти, но явно ще идваме пак (аз имам да чистя един карфиол с туфа)!
На всички, които искат да отидат да катерят там – препоръчваме с две ръце (поне)!
Дел
Дихателски сбор на Враца
Курс по долекарска помощ
Врачански боричкания
Най-после хубаво време. С Марина сме се нагласили да катерим по “Централна”. Избрали сме си “Средец”. Би трябвало да е лесно, но защо ли турът не е толкова популярен? Разбираме веднага – още на второ въже. Треви и нестабилни клинове. Трябва да е 6+. Може би, но за някой по-смел. Вадим стълбите, презабиваме няколко излезли клина. Бавно и мъчително се приплъзваме към площадката. Събираме се след два часа. Тегаво, но все пак се движим.
Дихателска премиера на Враца
По време на Ботевата алпиниада Даката, Асето и Марина направиха премиера на Враца – “Слънце грее, дъжд вали”.
Масивът е Горен Алеко, турът е прекрасна цепка едно въже, 45 м. категория около 6-. Няма оставени клинове, слиза се на рапел 25 м. от задната страна на масива, от дървото на тук “Узо” на Никола Леваков.
Очаквайте схема и описание от Даката скоро!













