Сн. – общ вид на стената.

Начинанието ми се стори съмнително в началото. Турция – недобри спомени от миналото и “несериозна” от алпийска гледна точка дестинация. Иначе изредените имена от Даката вдъхваха доверие. Предложих и две промени –  да поканим Стоян и да оформим свръзките от България.

Малко случайно сменихме дестинацията след разговор със “специалист”, който не е ходил в Дедегьол, но има многомесечен турски опит с други обекти (Сашо). Даде ни разпечатани листа с маршрути и снимки.

Имахме дати, които ни ограничаваха откъм време за катерене и прогноза, но решихме да стреляме. Понякога каквото има да става става и така.

Петима с една кола и багаж не е много комфортно, но откъм финанси беше добро. Не бих го направил пак – в Турция всичко е толкова евтино, че темата пари е незначителна. Освен бирата – нея или я няма, или е скъпа.

Разстоянието от София е 1188  км. ( 13 ч.).  Пътищата в Турция са супер, но с чакането на границата, спирането по пътя и пазаруването го превзехме за 2 дни (ние спахме в Бурса).

Сн. – “A” отборът – Атанас Ставрев, Йордан Чобанов, Стоян Тодоров, Никола Леваков, Петьо Савов\

Идеята беше да катерим нови неща в две свръзки. Стената на Дедегьол е с височина около 500 м., а наоколо има много по-малки масиви. Изглежда безкрайно като възможности за правене на нови маршрути. Да си преставим Враца, но малко по-висока ЦС и по-обширни околности, с 30 маршрута. Да речем, че има още 30, за които нямаме информация. Не зная дали стана ясно – мястото е много хубаво. Здрава богата скала, добро сцепление, диво и много красиво.

Маршрутите са правени от хора с висока проходимост, с малко междинни болтове ( има и налепени), като се очаква смело катерене и слагане на джаджи. В основата са обозначени с пирамидки. Тенденциозно са избирани линии по плочи и ръбове с по-висока трудност и качество на скалата. Камините и винкелите са свободни. Това са първи впечатления.

Мястото за бивак е с чешма, а подхода до стената е 15 – 20 минути. Наоколо има няколко овчарски колиби. Няма указания и забрани.

В началото бяхме сами. След няколко дни се появиха двама французи и двама швейцарци.

Със Стоян избрахме централно място по голямата стена. Първия ден изкатерихме 2 въжета, фиксирахме ги и слязохме на раздувка с “еликсир” и огън. На другия ден тръгнахме с нагласа за бивак, една раница за втория и малък денк за извличане (35 л). Стигнахме до края на 5-то въже (мястото за бивак), траверсирахме наляво и на челници започнахме 7-мо. Бяхме уговорили сигнали с челник (Петьо забрави радиостанциита в Бургас)  – 3 дълги, 3 къси – SOS, 2 дълги – наздраве.

Сн. – свръзката Стоян Тодоров – Мулето.

Имахме малко уиски за няколко от вторите сигнали. Отдолу Даката, Петьо и Наско също уверено сигнализираха.

Честно, не вярвах, че изкатерили 6,5 въжета имаме шансове с оставащата 1,5 л вода за догоре. Стоян загърбил статистиката и моята логика обаче вярваше. И така догоре. Благодарение и на това, че горната част “олекна” откъм трудност.

Сн. – линията на новия тур.

Искахме името да е традиционно, българско и да носи топлота и спонтанност . Т. “Ракия”, 715 м., 6b (зад. 6а+) – 10-12.10.2022г.. По няколко междинни болта на въже, още по-малко скални клинове и по 1 болт на осигуровките. Май стана хубав и ще се катери.

Набелязахме линии за следващо идване, покатерихме още един ден  – ние с Даката и Наско наковахме едно спортно късо нещо, а Петьо и Стоян пробваха популярните тук плочи с вълнички на маршрут вдясно от нас.

Обратно към БГ с карането на Петьо и неговата музика, добрата храна по пътя и неизменния чай, спане с екстри за без пари на приличен хотел, знаменития ресторант “Кючук Мустафа” в Лозенград (или както там се казва на турски) с финал един хан в Странджа до р. Велека.

И така – пак и пак ми се ходи на това вълшебно място. Може и пак с тези другари. Ще поканим и други. Нека да видят какво е чувството да си отново на 20 г.

Има още 4 гледни точки за това пътуване.

Както казваше баща ми: “Ако съм допуснал грешка нека историята да ме съди”.

Никола Леваков

Сн. – мястото за бивак.

Зимата се движеше със своето си монотонно темпо. Малко Резньове и Комини, гарнирани с по някой и друг Лакатник за затопляне, но нещо сякаш липсваше. Изведнъж пред нас се появи прозорец хубаво време и всичко се изясни – време за врачански приключения – най-после!

Целта ни беше да започнем нов маршрут по Източния масив на Враца, в района на сектор ВИФ. Снабдени с болтове и машина на 05.02 двамата с Наско (Атанас Ставрев) се отправихме към скалите.

Сектор ВИФ на Източния масив на Враца

Идеята ни беше да направим нещо лесно и дълго – в крайна сметка на сектора има само четири маршрута и много свободно място. След три часа обикаляне под скалите се оказа, че мисията далеч не е толкова проста. На първо място тук лесно няма – дори и класическите маршрути, въпреки техните „петички” в гидовника са всъщност доста предизвикателни. Безспорно хората, които са ги правили през 60-те години на миналия век, само с клинове и воля, са били истински майстори. На техния фон, въоръжени с болтове и френдове, ние сме си най-обикновени лешпери.

Първо въже на тур „Разлог”; би трябвало да е лесно, но не изглежда

Та ето ни и нас, след три часа обикаляне така и нищо не можахме да си харесаме: все я надвесено, я трудно, я заето – няма угодия.

Началото на тура

Накрая все пак успяхме да си харесаме нещо на десетина метра вляво от едноименния тур „ВИФ”. Изглеждаше лесно и би трябвало бързичко да ни докара до винкелче с цепка. Нищо такова – първо, хич не беше лесно, поне за осигуряване, а на всичко отгоре и куличката, която отдолу не изглеждаше много зле се оказа доста нацепена и притеснителна отблизо. И се почна – хоп, един траверс надясно, пък после дано намерим как да продължим.

На траверса на първо въже – видимо катеря чисто

След два часа и цели 15 метра катерене щастливо се позиционирахме на площадката на първо въже. Оказахме се в основата на най-съвършената цепка, която бих могъл да си представя (само не си мислете, че предварително изобщо я бяхме видели). Времето беше понапреднало и се разбрахме да я подкарам докъдето стигна и да се прибираме, колкото да си помогнем за следващия ден и да знаем какво ни очаква. Първите десет метра се оказаха очаквано красиви и що-годе лесни за свободно катерене (с малко изключение точно накрая).

Началото на второ въже

Наско на площадката на първо въже, тръгването по маршрута е от винкела в дясната част на снимката.

Снимките в стил „главата-гъз” са типични за катеренето, но тук, много иновативно и за първи път, главата и гъзът са на различни герои.

Стана време да се прибираме. Наско ми помогна да си опъна палатката и се отправи към София. За жалост имаше работа на следващия ден. Няколко часа по-късно при мен се появи втората смяна – Явор Цветанов (Джу) и Стоян Тодоров (Мулето). На Сутринта заедно се насочихме отново към скалите.

Беше ми мерак да пробвам първо въже чисто и го подкарах. Не се получи съвсем, но ще стане. Нагоре го подхвана Мулето. С малко дуднене и „Дака, сега защо си минал оттук?!” се добра до там, докъдето бях стигнал предишния ден и приключението започна. Нагоре цепката се оказа доста невъзможна за чисто катерене (поне от нас де), но пък перфектна за френдове и стълби.

Стоян по второ въже

Последните няколко метра, както и площадката се оказаха общи с тур ВИФ. Като втори му намерих по-лесно минаване за простосмъртни (към 6+), с траверс към цепка вдясно, само на метър от цепката на стария тур.

Второ и трето въже; със синьо е линията, по която мина Мулето; с жълто е линията на ВИФ

Площадката на второ въже

Трето въже ни вкара в истинско чудене. Надясно си продължава камината на ВИФ. Наляво по ронляци се стига до ръб, който забива в свободно стояща игла, зад нея и край нея отдолу нищо не се виждаше. Дотук добре, ами сега? Стигнах до ръба, пълна красота: един метър широк и много въздух отвсякъде, но нагоре път няма, отляво на иглата също. Ами сега?! В чист стил, без да докосвам скалата се прехвърлих надясно и о, чудо: Има катерене! Просто велико, нагоре изглеждаше чудесно.

Отново беше ред на Мулето. Началото тръгна добре, плоча и малко ронливо, но сравнително лесно винкелче го отведе до равна площадка под доста страшно изглеждаща офуид-цепка. Дотук добре.

Стоян по долната част на четвърто въже. Вдясно се вижда камината на ВИФ

Тук ни догони леко разочарование. Точно под цепката намерихме стар клин и решихме, че вече е катерена. Тур ВИФ минава от другаде, нагоре нямаше нищо, така че в крайна сметка се оказа, че не е, но тогава не знаехме. Мулето прецени, че няма да „разваля” стария тур и не пожела да слага болтове (Видяхте ли го къде си е оставил машината?).  Цепката се оказа изключително трудна, изобщо не се наемам да давам категория – към момента е може би А2. Стоян се справи изключително майсторски и след още десетина метра ни изкара на удобна площадка в края на маршрута. След известно пръхтене и олелисване ние с Джу също се озовахме при него. Небето постепенно беше започнало да се оцветява в розово и беше време да се прибираме.

Джу на площадката на последното въже

Първият рапел от края на тура

Гледката от върха

Така приключи катерачното ни приключение. Два дни на страх, лутане и най-вече приятелство. Какво по-хубаво!

Равносметката е нов маршрут на Враца с работно име „Дотук добре”, 120 м. 7, А1/А2. Има още за оправяне преди да е готов за катерене, най-малкото след като вече знаем къде отиваме, трето въже може да се изправи през доста по-добра скала. Всички изкуствени пасажи имат достатъчно релеф за чисто минаване, но поне засега ще го оставим за по-добрите от нас :)

Бъдете здрави и до нови срещи на скалите,

Даката

С наближаване края на годината, руският сайт www.mountain.ru публикува ежегодните си награди. “Златен ледокоп” е аналогична на “Piolet d’Or’, но тук самите посетители на сайта могат да гласуват за онова събитие, което според тях е било най-значимо през изминалата година.