Стената Наранхо де Булнес 2919м. е емблематична. Наричат я европейският Ел Капитен. Тук изкачвания имат братята Хубер/ https://www.planetmountain.com/en/news/alpinism/alexander-huber-and-fabian-buhl-free-suenos-de-invierno-on-naranjo-de-bulnes.html /

братята Поу /https://www.planetmountain.com/en/news/climbing/naranjo-de-bulnes-with-the-pou-family.html / и всички легенди на модерния катерачен елит. На част от географските карти или уеб сайтовете върхът може да се срещне под името Уриело или Пико Уриело. Красив варовик с маршрути от 200 до 600 метра и трудност според възможностите.

В началото на годината със свръзката Мирко Бръмбаров променяме плана за катерене на изток и се спираме на стената Наранхо. Купуваме билети за края на сезона и се отдаваме на катерене и работа на масива Сестримо. Започва период на травми и контузии. Всеки месец по нещо ново. Така девет дни преди полета съм с подут глезен и без възможност да обуя еспадрили. Отчетливо куцам и на равен терен…

Стратегия – да изнесем храна и екипировка под стената и да опитаме много и различни маршрути.

Реалността –Mountain Forecast дават само два хубави дни и разваляне на времето.

Компромис – Вземаме най-необходимото, без примус, канчета и прибори. Остават джобното ножче, фотоапарата, половин постелка и никакви резервни дрехи.

Начало – Стартираме от планинското село Тиелве в посока село Сотрес. На поредния остър завой отбиваме по черен път и следваме табелите към Наранхо де Булнес. След още пет километра започва трекът към стената. Комбинация от тучни зелени ливади и бели варовици. Изоставени или порутени каменни къщи напомнят за отминалия  живот по планинските земи. На пътеката до нас преживят крави. Гледам ги и се питам дали знаят, че са богове? Раницата ме мачка. Куцам и натискам на щеките. Срещам още крави пасящи или преживящи. Не се питам какво си мислят за нас. В някакъв момент стената се появи и ме накара да се забързам. След няколко часа разпъваме палатката пред хижата. Пред нас е безкрайната западна стена на Наранхо.  В късия ден на октомври нямаме шанс. След опит за разговор на английски с испанска свръзка, разбираме за подхода към източната стена и се отправяме на там в оставащите светли  часове от деня. Стената е красива. Монолитна, с плитки цепки. Набелязваме линията на изкачване и се отправяме към палатката.

Изкачването – сутринта ни будят капки дъжд върху мембраната на палатката. Внезапно се връщам в мислите си година на зад под стената на Агнер.* Историята щеше ли да се повтори. Две поредни години нямам изкачване на голяма стена извън България. Може би Mountain Forecast  отново смениха прогнозата, а ние не сме разбрали. Час по-късно със свити сърца тръгваме към източната стена. Под тура скривам подутия и болящ глезен в big  wаll  еспадрилата от преди 18 години и поемам по първо въже. Дърпам основно на ръце и подпирам на ляв крак. Скалата е студена, но не е трудна. Възможност за осигуровки, безброй. От своя страна, ровенето в инвентарника губи време. Само можем  да гадаем кога ще дойдат нови облаци от океана, за  да напояват ливадите на Астурия и да превърнат катеренето в оцеляване.началото

Мирко води второ въже. Мрачно е и снимките не се получават така както ми се иска. Водя трето въже. Един ръждив клин с прусек и първи слънчеви лъчи. Широка площадка с гледка към нацепените варовикови гребени. Мирко води четвърто въже.

средата на маршрута

Снимките се получават малко по-добре. Катеренето е около пета категория. Отново пестим време от осигуровки. Пето въже. Катеря до  ръба на стената и виждам, че фотоапарата е в мен. Пускам го с карабинер до свръзката. Кадърът се получава. Този е от режисираните. Шесто въже- лесен траверс. Мирко се справя бързо. Отпускам въже и не снимам. Седмо въже – избирам алтернативен вариант. На петнадесетия метър намирам стар клин. До площадката слагам още две осигуровки. Катеренето напомня на това на стената  Аница Кук и Мали Боровац в Хърватска. режисура

Водя и осмо въже. Няма клинове, следвам логиката на стената. Следва пасажното въже. Мирко води. Не успявам да снимам. Свръзката ми е прекалено бърза.  Като втори 6+ ме затруднява. Глезенът не работи на такава категория. На площадката се появява вятър. Водя последно въже и излизам на върховия гребен. Облаците са далеч. Остава само малко вървене и сме на кота 2519. Първо българско изкачване на стената Naranjo de Bulnes , Тур  “Cepeda” 420m. 6+. Дата 12. Октомври 2023г.

Следва – откатерване по южната стена, няколко рапела, още една нощ в палатката и много дъжд в земята на баските.

рапели

P.S За достоверност на написаното прилагам няколко снимки, без претенции за фотография, разказ и катерачни умения.

Кота 2519

стената от запад

панорама

съседни стени

Благодарности към свръзката от това изкачване Мирко Бръмбаров!

*Под стената Агнер в Доломити ни валяха проливни дъждове през целия ни престой. Единствено успяхме да стигнем до бивака под стената и да видим началото на тура.

И ако от целия текст премахнем метрите, категориите и всички останали цифри, от изкачването остава само красотата.

Тако Младенов

11.11.2023.

София

По време на работа в неделя небрежно попитах Стоян дали не му се ходи в Македония. Примерно вдругиден, защото в понеделник съм зает. Вечерта ми звънна, че става. Тръгнахме във вторник рано и към 11 ч. вече оправяхме инвентара за катерене.

От пролетта си бяхме набелязали хубав масив, до който нямаше достъп по суша заради река Вардар. Освен това пролетта си бяхме подготвили нещо като виа ферата над реката, но временно със статично  въже.

За останалия половин ден изкатерихме три въжета – 1-то лесно и леко „мърляво“, 2-то трудно плочесто и 3-то чудно красиво. Според класификациите на Стоян: 1-то „лайно“, 2-то трудно и трябва много да се чисти, 3-то не е чак извънземно, както аз възклицавах докато го катерех, но е добро. Моята интерпретация на същия казус е: 1-то най-чистото възможно влизане в стената, не е лошо ако се почисти, 2-то супер плоча, която трябва да се „изчетка“, 3-то извънземно, едно от най-красивите, които съм катерил, за което може да ми се завижда даже и неблагородно., 4-то много добро.

Някакси взехме смелото решение да оставим инвентара, да пуснем един рапел до долната площадка и оттам надолу да оставим катерачните въжета като парапет за следващия ден. Сигурно сме били уморени, защото не ни „светна“ каква глупост сме направили.

На челници минахме над реката, качихме се на колата и триумфално се докарахме до „Урбан грил“ (големи салати и медена ракия).

На другата сутрин се движех първи по парапета и достигайки края му прозрях, че глупостта ходи по хората – инвентара беше на едно въже над нас. Предния ден бях екипирал 45 м. въже  6а кат. с 1 болт и 1 ск. клин. Попитах Стоян докато е бил учител на това ли е учил децата, а той ми отговори: „Ти каза да направим така“.

По някаква случайност имахме 5 клеми (много малки номера) и 1 френд и 5-6  60 см. примки.

Малко нервно се добрах до болта (7-8 м. над площадката, 5b), после нещата се поуспокоиха (5 м. до ск. клин 6а), след 5м. влезе една клема,  още една, френд, дърво, възел в цепка и 45-те м. свършиха. Можело и така.

Стоян поведе последното въже от тура (първо ново за този ден) по хубава скала. Ядосвах се, че много се бави. Отдолу ми изглеждаше лесно. Не беше лесно особено откъм осигуряване.

Получиха се 175 м. чисто нов тур на място, което беше непокътнато и с потенциал за още.

Пуснахме един рапел от върха на нашата игла и ни осени гениалната идея да направим вариант вляво и нагоре от 3-то въже. Получиха се още 2 въжета – не толкова великолепни като 2-ро и 3-то, но все пак 2 нови въжета. Стоян го кръсти с някакво македонско име, което не мога да произнеса. Успокоявам се с това, че стана хубав и мога да го изкатеря.

На слизане екипирахме 1-во въже с 3 болта (да има, а и да показват на къде върви).

На челници над реката с целия багаж, Демир Капия, по 2 бири и „припаднахме“ в 21.00 ч.

Вечерта валя, спира тока, нямаше нет – кална история. На сутринта взехме смелото решение да не чакаме да съхне, а да се прибираме. Стига толкова. До следващия път.

24-25.10.2023 г.

т. „Вонземjанинот“, 6b, 175 м.

Никола Леваков и Стоян Тодоров (Мулето)

(ляв вариант – 6b, 210 м.)

Необходим инвентар: френдове №00-3 (BD), клеми, въжета 2×60 m.

Слизане: на рапели по тура.

*Габриел Гарсия Маркес

Никола Леваков

Сн. – общ вид на стената.

Начинанието ми се стори съмнително в началото. Турция – недобри спомени от миналото и “несериозна” от алпийска гледна точка дестинация. Иначе изредените имена от Даката вдъхваха доверие. Предложих и две промени –  да поканим Стоян и да оформим свръзките от България.

Малко случайно сменихме дестинацията след разговор със “специалист”, който не е ходил в Дедегьол, но има многомесечен турски опит с други обекти (Сашо). Даде ни разпечатани листа с маршрути и снимки.

Имахме дати, които ни ограничаваха откъм време за катерене и прогноза, но решихме да стреляме. Понякога каквото има да става става и така.

Петима с една кола и багаж не е много комфортно, но откъм финанси беше добро. Не бих го направил пак – в Турция всичко е толкова евтино, че темата пари е незначителна. Освен бирата – нея или я няма, или е скъпа.

Разстоянието от София е 1188  км. ( 13 ч.).  Пътищата в Турция са супер, но с чакането на границата, спирането по пътя и пазаруването го превзехме за 2 дни (ние спахме в Бурса).

Сн. – “A” отборът – Атанас Ставрев, Йордан Чобанов, Стоян Тодоров, Никола Леваков, Петьо Савов\

Идеята беше да катерим нови неща в две свръзки. Стената на Дедегьол е с височина около 500 м., а наоколо има много по-малки масиви. Изглежда безкрайно като възможности за правене на нови маршрути. Да си преставим Враца, но малко по-висока ЦС и по-обширни околности, с 30 маршрута. Да речем, че има още 30, за които нямаме информация. Не зная дали стана ясно – мястото е много хубаво. Здрава богата скала, добро сцепление, диво и много красиво.

Маршрутите са правени от хора с висока проходимост, с малко междинни болтове ( има и налепени), като се очаква смело катерене и слагане на джаджи. В основата са обозначени с пирамидки. Тенденциозно са избирани линии по плочи и ръбове с по-висока трудност и качество на скалата. Камините и винкелите са свободни. Това са първи впечатления.

Мястото за бивак е с чешма, а подхода до стената е 15 – 20 минути. Наоколо има няколко овчарски колиби. Няма указания и забрани.

В началото бяхме сами. След няколко дни се появиха двама французи и двама швейцарци.

Със Стоян избрахме централно място по голямата стена. Първия ден изкатерихме 2 въжета, фиксирахме ги и слязохме на раздувка с “еликсир” и огън. На другия ден тръгнахме с нагласа за бивак, една раница за втория и малък денк за извличане (35 л). Стигнахме до края на 5-то въже (мястото за бивак), траверсирахме наляво и на челници започнахме 7-мо. Бяхме уговорили сигнали с челник (Петьо забрави радиостанциита в Бургас)  – 3 дълги, 3 къси – SOS, 2 дълги – наздраве.

Сн. – свръзката Стоян Тодоров – Мулето.

Имахме малко уиски за няколко от вторите сигнали. Отдолу Даката, Петьо и Наско също уверено сигнализираха.

Честно, не вярвах, че изкатерили 6,5 въжета имаме шансове с оставащата 1,5 л вода за догоре. Стоян загърбил статистиката и моята логика обаче вярваше. И така догоре. Благодарение и на това, че горната част “олекна” откъм трудност.

Сн. – линията на новия тур.

Искахме името да е традиционно, българско и да носи топлота и спонтанност . Т. “Ракия”, 715 м., 6b (зад. 6а+) – 10-12.10.2022г.. По няколко междинни болта на въже, още по-малко скални клинове и по 1 болт на осигуровките. Май стана хубав и ще се катери.

Набелязахме линии за следващо идване, покатерихме още един ден  – ние с Даката и Наско наковахме едно спортно късо нещо, а Петьо и Стоян пробваха популярните тук плочи с вълнички на маршрут вдясно от нас.

Обратно към БГ с карането на Петьо и неговата музика, добрата храна по пътя и неизменния чай, спане с екстри за без пари на приличен хотел, знаменития ресторант “Кючук Мустафа” в Лозенград (или както там се казва на турски) с финал един хан в Странджа до р. Велека.

И така – пак и пак ми се ходи на това вълшебно място. Може и пак с тези другари. Ще поканим и други. Нека да видят какво е чувството да си отново на 20 г.

Има още 4 гледни точки за това пътуване.

Както казваше баща ми: “Ако съм допуснал грешка нека историята да ме съди”.

Никола Леваков

Сн. – мястото за бивак.

Зимата се движеше със своето си монотонно темпо. Малко Резньове и Комини, гарнирани с по някой и друг Лакатник за затопляне, но нещо сякаш липсваше. Изведнъж пред нас се появи прозорец хубаво време и всичко се изясни – време за врачански приключения – най-после!

Целта ни беше да започнем нов маршрут по Източния масив на Враца, в района на сектор ВИФ. Снабдени с болтове и машина на 05.02 двамата с Наско (Атанас Ставрев) се отправихме към скалите.

Сектор ВИФ на Източния масив на Враца

Идеята ни беше да направим нещо лесно и дълго – в крайна сметка на сектора има само четири маршрута и много свободно място. След три часа обикаляне под скалите се оказа, че мисията далеч не е толкова проста. На първо място тук лесно няма – дори и класическите маршрути, въпреки техните „петички” в гидовника са всъщност доста предизвикателни. Безспорно хората, които са ги правили през 60-те години на миналия век, само с клинове и воля, са били истински майстори. На техния фон, въоръжени с болтове и френдове, ние сме си най-обикновени лешпери.

Първо въже на тур „Разлог”; би трябвало да е лесно, но не изглежда

Та ето ни и нас, след три часа обикаляне така и нищо не можахме да си харесаме: все я надвесено, я трудно, я заето – няма угодия.

Началото на тура

Накрая все пак успяхме да си харесаме нещо на десетина метра вляво от едноименния тур „ВИФ”. Изглеждаше лесно и би трябвало бързичко да ни докара до винкелче с цепка. Нищо такова – първо, хич не беше лесно, поне за осигуряване, а на всичко отгоре и куличката, която отдолу не изглеждаше много зле се оказа доста нацепена и притеснителна отблизо. И се почна – хоп, един траверс надясно, пък после дано намерим как да продължим.

На траверса на първо въже – видимо катеря чисто

След два часа и цели 15 метра катерене щастливо се позиционирахме на площадката на първо въже. Оказахме се в основата на най-съвършената цепка, която бих могъл да си представя (само не си мислете, че предварително изобщо я бяхме видели). Времето беше понапреднало и се разбрахме да я подкарам докъдето стигна и да се прибираме, колкото да си помогнем за следващия ден и да знаем какво ни очаква. Първите десет метра се оказаха очаквано красиви и що-годе лесни за свободно катерене (с малко изключение точно накрая).

Началото на второ въже

Наско на площадката на първо въже, тръгването по маршрута е от винкела в дясната част на снимката.

Снимките в стил „главата-гъз” са типични за катеренето, но тук, много иновативно и за първи път, главата и гъзът са на различни герои.

Стана време да се прибираме. Наско ми помогна да си опъна палатката и се отправи към София. За жалост имаше работа на следващия ден. Няколко часа по-късно при мен се появи втората смяна – Явор Цветанов (Джу) и Стоян Тодоров (Мулето). На Сутринта заедно се насочихме отново към скалите.

Беше ми мерак да пробвам първо въже чисто и го подкарах. Не се получи съвсем, но ще стане. Нагоре го подхвана Мулето. С малко дуднене и „Дака, сега защо си минал оттук?!” се добра до там, докъдето бях стигнал предишния ден и приключението започна. Нагоре цепката се оказа доста невъзможна за чисто катерене (поне от нас де), но пък перфектна за френдове и стълби.

Стоян по второ въже

Последните няколко метра, както и площадката се оказаха общи с тур ВИФ. Като втори му намерих по-лесно минаване за простосмъртни (към 6+), с траверс към цепка вдясно, само на метър от цепката на стария тур.

Второ и трето въже; със синьо е линията, по която мина Мулето; с жълто е линията на ВИФ

Площадката на второ въже

Трето въже ни вкара в истинско чудене. Надясно си продължава камината на ВИФ. Наляво по ронляци се стига до ръб, който забива в свободно стояща игла, зад нея и край нея отдолу нищо не се виждаше. Дотук добре, ами сега? Стигнах до ръба, пълна красота: един метър широк и много въздух отвсякъде, но нагоре път няма, отляво на иглата също. Ами сега?! В чист стил, без да докосвам скалата се прехвърлих надясно и о, чудо: Има катерене! Просто велико, нагоре изглеждаше чудесно.

Отново беше ред на Мулето. Началото тръгна добре, плоча и малко ронливо, но сравнително лесно винкелче го отведе до равна площадка под доста страшно изглеждаща офуид-цепка. Дотук добре.

Стоян по долната част на четвърто въже. Вдясно се вижда камината на ВИФ

Тук ни догони леко разочарование. Точно под цепката намерихме стар клин и решихме, че вече е катерена. Тур ВИФ минава от другаде, нагоре нямаше нищо, така че в крайна сметка се оказа, че не е, но тогава не знаехме. Мулето прецени, че няма да „разваля” стария тур и не пожела да слага болтове (Видяхте ли го къде си е оставил машината?).  Цепката се оказа изключително трудна, изобщо не се наемам да давам категория – към момента е може би А2. Стоян се справи изключително майсторски и след още десетина метра ни изкара на удобна площадка в края на маршрута. След известно пръхтене и олелисване ние с Джу също се озовахме при него. Небето постепенно беше започнало да се оцветява в розово и беше време да се прибираме.

Джу на площадката на последното въже

Първият рапел от края на тура

Гледката от върха

Така приключи катерачното ни приключение. Два дни на страх, лутане и най-вече приятелство. Какво по-хубаво!

Равносметката е нов маршрут на Враца с работно име „Дотук добре”, 120 м. 7, А1/А2. Има още за оправяне преди да е готов за катерене, най-малкото след като вече знаем къде отиваме, трето въже може да се изправи през доста по-добра скала. Всички изкуствени пасажи имат достатъчно релеф за чисто минаване, но поне засега ще го оставим за по-добрите от нас :)

Бъдете здрави и до нови срещи на скалите,

Даката

С наближаване края на годината, руският сайт www.mountain.ru публикува ежегодните си награди. “Златен ледокоп” е аналогична на “Piolet d’Or’, но тук самите посетители на сайта могат да гласуват за онова събитие, което според тях е било най-значимо през изминалата година.