Статии

ДЕДЕГЬОЛ – Отново на 20

Сн. – общ вид на стената.

Начинанието ми се стори съмнително в началото. Турция – недобри спомени от миналото и “несериозна” от алпийска гледна точка дестинация. Иначе изредените имена от Даката вдъхваха доверие. Предложих и две промени –  да поканим Стоян и да оформим свръзките от България.

Малко случайно сменихме дестинацията след разговор със “специалист”, който не е ходил в Дедегьол, но има многомесечен турски опит с други обекти (Сашо). Даде ни разпечатани листа с маршрути и снимки.

Имахме дати, които ни ограничаваха откъм време за катерене и прогноза, но решихме да стреляме. Понякога каквото има да става става и така.

Петима с една кола и багаж не е много комфортно, но откъм финанси беше добро. Не бих го направил пак – в Турция всичко е толкова евтино, че темата пари е незначителна. Освен бирата – нея или я няма, или е скъпа.

Разстоянието от София е 1188  км. ( 13 ч.).  Пътищата в Турция са супер, но с чакането на границата, спирането по пътя и пазаруването го превзехме за 2 дни (ние спахме в Бурса).

Сн. – “A” отборът – Атанас Ставрев, Йордан Чобанов, Стоян Тодоров, Никола Леваков, Петьо Савов\

Идеята беше да катерим нови неща в две свръзки. Стената на Дедегьол е с височина около 500 м., а наоколо има много по-малки масиви. Изглежда безкрайно като възможности за правене на нови маршрути. Да си преставим Враца, но малко по-висока ЦС и по-обширни околности, с 30 маршрута. Да речем, че има още 30, за които нямаме информация. Не зная дали стана ясно – мястото е много хубаво. Здрава богата скала, добро сцепление, диво и много красиво.

Маршрутите са правени от хора с висока проходимост, с малко междинни болтове ( има и налепени), като се очаква смело катерене и слагане на джаджи. В основата са обозначени с пирамидки. Тенденциозно са избирани линии по плочи и ръбове с по-висока трудност и качество на скалата. Камините и винкелите са свободни. Това са първи впечатления.

Мястото за бивак е с чешма, а подхода до стената е 15 – 20 минути. Наоколо има няколко овчарски колиби. Няма указания и забрани.

В началото бяхме сами. След няколко дни се появиха двама французи и двама швейцарци.

Със Стоян избрахме централно място по голямата стена. Първия ден изкатерихме 2 въжета, фиксирахме ги и слязохме на раздувка с “еликсир” и огън. На другия ден тръгнахме с нагласа за бивак, една раница за втория и малък денк за извличане (35 л). Стигнахме до края на 5-то въже (мястото за бивак), траверсирахме наляво и на челници започнахме 7-мо. Бяхме уговорили сигнали с челник (Петьо забрави радиостанциита в Бургас)  – 3 дълги, 3 къси – SOS, 2 дълги – наздраве.

Сн. – свръзката Стоян Тодоров – Мулето.

Имахме малко уиски за няколко от вторите сигнали. Отдолу Даката, Петьо и Наско също уверено сигнализираха.

Честно, не вярвах, че изкатерили 6,5 въжета имаме шансове с оставащата 1,5 л вода за догоре. Стоян загърбил статистиката и моята логика обаче вярваше. И така догоре. Благодарение и на това, че горната част “олекна” откъм трудност.

Сн. – линията на новия тур.

Искахме името да е традиционно, българско и да носи топлота и спонтанност . Т. “Ракия”, 715 м., 6b (зад. 6а+) – 10-12.10.2022г.. По няколко междинни болта на въже, още по-малко скални клинове и по 1 болт на осигуровките. Май стана хубав и ще се катери.

Набелязахме линии за следващо идване, покатерихме още един ден  – ние с Даката и Наско наковахме едно спортно късо нещо, а Петьо и Стоян пробваха популярните тук плочи с вълнички на маршрут вдясно от нас.

Обратно към БГ с карането на Петьо и неговата музика, добрата храна по пътя и неизменния чай, спане с екстри за без пари на приличен хотел, знаменития ресторант “Кючук Мустафа” в Лозенград (или както там се казва на турски) с финал един хан в Странджа до р. Велека.

И така – пак и пак ми се ходи на това вълшебно място. Може и пак с тези другари. Ще поканим и други. Нека да видят какво е чувството да си отново на 20 г.

Има още 4 гледни точки за това пътуване.

Както казваше баща ми: “Ако съм допуснал грешка нека историята да ме съди”.

Никола Леваков

Сн. – мястото за бивак.

 

На Враца през зимата

Зимата се движеше със своето си монотонно темпо. Малко Резньове и Комини, гарнирани с по някой и друг Лакатник за затопляне, но нещо сякаш липсваше. Изведнъж пред нас се появи прозорец хубаво време и всичко се изясни – време за врачански приключения – най-после!

Целта ни беше да започнем нов маршрут по Източния масив на Враца, в района на сектор ВИФ. Снабдени с болтове и машина на 05.02 двамата с Наско (Атанас Ставрев) се отправихме към скалите.

Сектор ВИФ на Източния масив на Враца

Идеята ни беше да направим нещо лесно и дълго – в крайна сметка на сектора има само четири маршрута и много свободно място. След три часа обикаляне под скалите се оказа, че мисията далеч не е толкова проста. На първо място тук лесно няма – дори и класическите маршрути, въпреки техните „петички” в гидовника са всъщност доста предизвикателни. Безспорно хората, които са ги правили през 60-те години на миналия век, само с клинове и воля, са били истински майстори. На техния фон, въоръжени с болтове и френдове, ние сме си най-обикновени лешпери.

Първо въже на тур „Разлог”; би трябвало да е лесно, но не изглежда

Та ето ни и нас, след три часа обикаляне така и нищо не можахме да си харесаме: все я надвесено, я трудно, я заето – няма угодия.

Началото на тура

Накрая все пак успяхме да си харесаме нещо на десетина метра вляво от едноименния тур „ВИФ”. Изглеждаше лесно и би трябвало бързичко да ни докара до винкелче с цепка. Нищо такова – първо, хич не беше лесно, поне за осигуряване, а на всичко отгоре и куличката, която отдолу не изглеждаше много зле се оказа доста нацепена и притеснителна отблизо. И се почна – хоп, един траверс надясно, пък после дано намерим как да продължим.

На траверса на първо въже – видимо катеря чисто

След два часа и цели 15 метра катерене щастливо се позиционирахме на площадката на първо въже. Оказахме се в основата на най-съвършената цепка, която бих могъл да си представя (само не си мислете, че предварително изобщо я бяхме видели). Времето беше понапреднало и се разбрахме да я подкарам докъдето стигна и да се прибираме, колкото да си помогнем за следващия ден и да знаем какво ни очаква. Първите десет метра се оказаха очаквано красиви и що-годе лесни за свободно катерене (с малко изключение точно накрая).

Началото на второ въже

Наско на площадката на първо въже, тръгването по маршрута е от винкела в дясната част на снимката.

Снимките в стил „главата-гъз” са типични за катеренето, но тук, много иновативно и за първи път, главата и гъзът са на различни герои.

Стана време да се прибираме. Наско ми помогна да си опъна палатката и се отправи към София. За жалост имаше работа на следващия ден. Няколко часа по-късно при мен се появи втората смяна – Явор Цветанов (Джу) и Стоян Тодоров (Мулето). На Сутринта заедно се насочихме отново към скалите.

Беше ми мерак да пробвам първо въже чисто и го подкарах. Не се получи съвсем, но ще стане. Нагоре го подхвана Мулето. С малко дуднене и „Дака, сега защо си минал оттук?!” се добра до там, докъдето бях стигнал предишния ден и приключението започна. Нагоре цепката се оказа доста невъзможна за чисто катерене (поне от нас де), но пък перфектна за френдове и стълби.

Стоян по второ въже

Последните няколко метра, както и площадката се оказаха общи с тур ВИФ. Като втори му намерих по-лесно минаване за простосмъртни (към 6+), с траверс към цепка вдясно, само на метър от цепката на стария тур.

Второ и трето въже; със синьо е линията, по която мина Мулето; с жълто е линията на ВИФ

Площадката на второ въже

Трето въже ни вкара в истинско чудене. Надясно си продължава камината на ВИФ. Наляво по ронляци се стига до ръб, който забива в свободно стояща игла, зад нея и край нея отдолу нищо не се виждаше. Дотук добре, ами сега? Стигнах до ръба, пълна красота: един метър широк и много въздух отвсякъде, но нагоре път няма, отляво на иглата също. Ами сега?! В чист стил, без да докосвам скалата се прехвърлих надясно и о, чудо: Има катерене! Просто велико, нагоре изглеждаше чудесно.

Отново беше ред на Мулето. Началото тръгна добре, плоча и малко ронливо, но сравнително лесно винкелче го отведе до равна площадка под доста страшно изглеждаща офуид-цепка. Дотук добре.

Стоян по долната част на четвърто въже. Вдясно се вижда камината на ВИФ

Тук ни догони леко разочарование. Точно под цепката намерихме стар клин и решихме, че вече е катерена. Тур ВИФ минава от другаде, нагоре нямаше нищо, така че в крайна сметка се оказа, че не е, но тогава не знаехме. Мулето прецени, че няма да „разваля” стария тур и не пожела да слага болтове (Видяхте ли го къде си е оставил машината?).  Цепката се оказа изключително трудна, изобщо не се наемам да давам категория – към момента е може би А2. Стоян се справи изключително майсторски и след още десетина метра ни изкара на удобна площадка в края на маршрута. След известно пръхтене и олелисване ние с Джу също се озовахме при него. Небето постепенно беше започнало да се оцветява в розово и беше време да се прибираме.

Джу на площадката на последното въже

Първият рапел от края на тура

Гледката от върха

Така приключи катерачното ни приключение. Два дни на страх, лутане и най-вече приятелство. Какво по-хубаво!

Равносметката е нов маршрут на Враца с работно име „Дотук добре”, 120 м. 7, А1/А2. Има още за оправяне преди да е готов за катерене, най-малкото след като вече знаем къде отиваме, трето въже може да се изправи през доста по-добра скала. Всички изкуствени пасажи имат достатъчно релеф за чисто минаване, но поне засега ще го оставим за по-добрите от нас :)

Бъдете здрави и до нови срещи на скалите,

Даката

Наградите на mountain.ru

С наближаване края на годината, руският сайт www.mountain.ru публикува ежегодните си награди. “Златен ледокоп” е аналогична на “Piolet d’Or’, но тук самите посетители на сайта могат да гласуват за онова събитие, което според тях е било най-значимо през изминалата година.

Винс Андерсън за Томаж Хумар:”Нямаше как да му помогнем”

По време на една от свойте лекции в Мадрид Томаж Хумар каза: “Алпинистът не моли други алпинисти за помощ. Да помогнеш на изпаднал в беда в планината – това е лично решение, което взимаш, защото така го чувстваш. Никой няма право да те моли за помощ.

Алпинистът Денис Урубко пише за казахстанската експедиция на Броуд пик

Въпреки мрачните прогнози за времето това лято двама казахстански алпинисти заминаха за Пакистан за да се опитат да покорят един от най-високите върхове на планетата по премиерен маршрут. Единият от тях – Денис Урубко – пише за изкачването и трудностите, с които са се сблъскали по пътя си.

Томаж: “Направих грешка и не можех да моля други алпинисти за помощ”

Както може би всички сте чули един от най-известните алпинисти на XXI век, словенецът Томаж Хумар, опита през август 2005г. да прокара диретисима по Рупалската стена на Нанга Парбат (Каракорум, Пакистан) – соло и без кислород.

“Записки до никъде” – Александър Одинцов

Наградата “Златен пикел” за 2004 г. беше връчена на руската експедиция начело с Александър Одинцов за изкачването на вр. Жану. Руснаците прокараха премиерно в експедиционен стил диретисима по северната стена на Жану (7710 м) в Сикимските Хималаи. Върхът беше изкачен на 26 май 2004 г. от Александър Ручкин и Дмитрий Павленко, а след още два дни – от Генадий Кириевский, Николай Тотмянин и Сергей Борисов.

A0: Aid climbing for free climbers

A0 — quick and dirty aiding, generally without etriers — is not glamorous, but it’s a handy skill to have in your repertoire, especially for moving fast. Whether it’s the Nose in one day or three, A0 gets the job done. A0 covers a wide spectrum, from hangdogging on a sport climb, to speed maneuvers on walls, to aiding through short cruxes. A0 is standard on big-wall speed ascents, and common on long free routes when you’re racing against darkness or an imminent storm — or when you’re just plain blown and trying to get the hell off.