Имах честта да бъда в свръзка със Сергей Самойлов. Той, също като мен, е спортист от Централния спортен клуб на армията на Република Казахстан. Целта на експедицията беше да се изкачи Броуд пик (8047 метра) и подготовката за това ни отне повече от година. Тренировките, изкачванията край гр. Алма Ата – всичко това е познато на жителите на южната столица.

Ние се присъединихме към състава на италианска група алпинисти, които също планираха изкачване на Броуд. Пътят ни преминаваше през Пакистан към планинската верига Каракорум. Дългите седмици на пътуване с помощта на самолети, автобуси, автомобили и керван носачи на експедиционен багаж доведоха експедицията до огромния ледник Балторо на 4700 м надморска височина. Тук опънахме палатките за Базовия лагер – планинските върхове край Алма Ата достигат същата височина и затова първите дни аз и Сергей понесохме аклиматизацията по-леко от останалите.

Броуд пик е покорен за пръв път през 1957 година от малка австрийска експедиция. Алпинистите стигат до най-високата точка от запад, по път, който днес е известен като “нормалния маршрут”. Той представлява не много сложен за преминаване ръб, водещ до върха. Някои от другите маршрути се намират от северната страна на планината. Те достигат Северния ръб от запад и изток, след което се насочват към най-високата точка на масива. До този момент никой не е успявал да се изкачи по Южната стена… Въпреки че неведнъж са правени опити да се преодолее това великолепие от скала и лед. Стената просто е твърде забележима – може да се каже, че е пред погледите на всички безбройни експедиции, преминаващи по ледника Балторо към осемхилядниците. Първоначалното проучване на маршрута, който ни предстоеше да изкачим показа, че той е много по-труден и опасен от очакваното. Затова, колкото и да ни беше неприятно, италианските ни приятели отказаха да се опитат да изкачат маршрута. Оттук нататък по него щяхме да работим само аз и Сергей.

Стената сякаш се извисяваше над целия свят. След като поехме по маршрута на 18 юли ние се откъснахме от влиянието на цивилизацията за 7 дни, над нас властваха само височината и сложността на предстоящия ни път. Над главите ни се надвесваха снежни козирки, трудни скални пасажи и ледени полета се издигаха чак до небето… Лавините покриваха изцяло основата на стената и ни се наложи да разработим строга тактика за изкачване, набирайки височина под напрежение. Ние се изкачвахме нагоре ден след ден, пресичайки стръмни скални стени. Понякога ни се налагаше да нощуваме на много малки первази, докато палатката ни просто висеше на скални клинове и едва успяваше да ни предпази от лошото време.
Тези повече от 2500 метра по вертикала ни се дадоха с цената на пълно себеотдаване и използването на всичките ни сили. Скалите напомняха керемидените покриви на някои стари сгради в Европа. Много гладки и стръмни. Имаше много малко хватки и аз често катерех само на ръце, защото краката ми се хлъзгаха по плочите. Представям си, как е изглеждало това острани! На всичкото отгоре стените, изправили се на пътя ни, често ставаха отвесни. И тогава далече под краката ни се виждаше Базовият лагер. Приятелите ни наблюдаваха нашето изкачване като на телевизионен екран.

През всичките тези дни времето беше идеално. Но след нощувката на 7000 метра дошлите от запад облаци покриха склоновете с пресен сняг. Рано сутринта, веднага щом излязохме от бивака, потънахме в дълбок сняг. Той буквално се беше “налепил” по стръмните скални пасажи и освен трудното катерене понякога ни се налагаше да си пробиваме пъртина нагоре. На височина 7400 м, когато посипващите ни цяла сутрин със ситен прах облаци най-сетне се отприщиха за силен сняг, около нас започнаха да падат лавини. За щастие скалните пасажи поради стръмнината си не позволяваха на тях да се натрупа голямо количество. Въпреки това не се чувствахме твърде уютно, когато с тихо шумолене два тона сняг падаха от някой съседен кулоар.

За да продължим изкачването си ние следвахме своята “доктрина” на издадените участъци на релефа. Ребра, стени, издатини – всичко ни вършеше работа. Въпреки че бяха по-трудни от кулоарите, те бяха по-малко опасни от гледна точка на каменопадите и лавините. След като прекарахме нощта на малка издатина сред море от гъста мъгла, продължаваща да бълва сняг, сутринта не ни оставаше нищо друго, освен да продължим пътя си наникъде – към снега, вятъра и гладките скали. Едва вечерта на другия ден Сергей и аз открихме, че сме достигнали върха на Югозападната стена на Броуд пик. Бяхме невероятно изтощени, и само с усилие на волята подритвахме телата си нагоре по тази плоскост. Това беше първият ден, в който останахме без храна. И последният ден, в който успяхме да си стопим сняг за да пием вода.

След като стигнахме до поредния си лагер на миниатюрен наклонен перваз на височина 7800 м и зорлем опънахме палатката, рухнахме без сили. Тази нощ не си свалихме обувките и спахме с тях, без да успеем да утолим жаждата си с парчета лед. Облаците, стреснати от силните пориви на вятъра от запад се спуснаха в долините. Станаха видими последните стръмнини преди ръба на върха и сутринта ние тръгнахме нагоре, упорито пробивайки си път през втръсналия ни за последната седмица сняг.

И ето че на 25 юли 2005 година ние двамата завършихме изкачването на нов маршрут по Югозападната стена. След като достигнахме върха, дълго не можахме да дойдем на себе си от трудното изкачване. Недостигът на кислород на тази свръхнереална височина спираше дъха и всяко движение ни струваше много усилия. Особено под натиска и ударите на жестокия остър вятър от Запад. А по посока на далечната ни родина се стелеше синьо като незабравка небе. Като спомен и зов на самата красота. Тук, от утъпкания твърд сняг стърчеше кол с останките на шарено някога знаме. Редките му кичури шумоляха, плющяха и трептяха над бездната.
Това изкачване стана значително събитие не само за 2005 година. То намери своето място в златната плеяда на хималайските маршрути, изкачени в чист стил, тъй като през цялата обхванала половин век история на човешкия стремеж към най-високите върхове на планетата такива изкачвания не са правени често. Достатъчно е да се вземат четири критерия, отразяващи трудностите на екстремния алпинизъм:

1. Връх с височина над 8000 метра
2. Нов и труден маршрут
3. Чист алпийски стил
4. Малка група (2-4 човека)

Напомням, че при организирането на изкачване в алпийски стил хората се движат без да спират от подножието до върха на планината. При това всичко необходимо човек носи със себе си. Без право на грешки, без възможности за втори опит. Това беше нормално в Алпите. Докато в Хималаите огромната височина и големите разстояния правеха невъзможно изкачването от първия опит, покорителите използваха парапети при организирането на височинни лагери като транспонтираха всичко необходимо за живота там на няколко етапа с прекъсвания за почивка в подножието на планината – нагоре и надолу.

Казахстанските алпинисти винаги са се проявявали най-добре по време на височинни изкачвания – заради традиционната в страната школа, създала се въз основа на географското положение на Казахстан. Пример за това са постиженията на Б. Студенин, В. Смирнов, Ю. Моисеев и мнозина други. Аз като спортист ценя именно тяхното разбиране на алпинизма. Те са се опитвали да надскочат силите си, да надскочат всичко известно дотогава сред планинарите по света. Те се стремяха да Бъдат, а не да Изглеждат.

Ние със Сергей се опитахме да прокараме новия маршрут до върха на Броуд пик, следвайки същите идеи. По такъв начин, че да не се срамуваме да се завърнем в родината си. По такъв начин, че да можем честно да си кажем, че сме направили всичко зависещо от нас и че сред 60-те човека, атакували планината това лято само ние двамата сме достигнали целта си. По такъв начин, “че да не ни е мъчително болно за безцелно изживените години”. Иска ми се да вярвам, че сме успели.

източник: www.mountain.ru