На Враца през зимата

Зимата се движеше със своето си монотонно темпо. Малко Резньове и Комини, гарнирани с по някой и друг Лакатник за затопляне, но нещо сякаш липсваше. Изведнъж пред нас се появи прозорец хубаво време и всичко се изясни – време за врачански приключения – най-после!

Целта ни беше да започнем нов маршрут по Източния масив на Враца, в района на сектор ВИФ. Снабдени с болтове и машина на 05.02 двамата с Наско (Атанас Ставрев) се отправихме към скалите.

Сектор ВИФ на Източния масив на Враца

Идеята ни беше да направим нещо лесно и дълго – в крайна сметка на сектора има само четири маршрута и много свободно място. След три часа обикаляне под скалите се оказа, че мисията далеч не е толкова проста. На първо място тук лесно няма – дори и класическите маршрути, въпреки техните „петички” в гидовника са всъщност доста предизвикателни. Безспорно хората, които са ги правили през 60-те години на миналия век, само с клинове и воля, са били истински майстори. На техния фон, въоръжени с болтове и френдове, ние сме си най-обикновени лешпери.

Първо въже на тур „Разлог”; би трябвало да е лесно, но не изглежда

Та ето ни и нас, след три часа обикаляне така и нищо не можахме да си харесаме: все я надвесено, я трудно, я заето – няма угодия.

Началото на тура

Накрая все пак успяхме да си харесаме нещо на десетина метра вляво от едноименния тур „ВИФ”. Изглеждаше лесно и би трябвало бързичко да ни докара до винкелче с цепка. Нищо такова – първо, хич не беше лесно, поне за осигуряване, а на всичко отгоре и куличката, която отдолу не изглеждаше много зле се оказа доста нацепена и притеснителна отблизо. И се почна – хоп, един траверс надясно, пък после дано намерим как да продължим.

На траверса на първо въже – видимо катеря чисто

След два часа и цели 15 метра катерене щастливо се позиционирахме на площадката на първо въже. Оказахме се в основата на най-съвършената цепка, която бих могъл да си представя (само не си мислете, че предварително изобщо я бяхме видели). Времето беше понапреднало и се разбрахме да я подкарам докъдето стигна и да се прибираме, колкото да си помогнем за следващия ден и да знаем какво ни очаква. Първите десет метра се оказаха очаквано красиви и що-годе лесни за свободно катерене (с малко изключение точно накрая).

Началото на второ въже

Наско на площадката на първо въже, тръгването по маршрута е от винкела в дясната част на снимката.

Снимките в стил „главата-гъз” са типични за катеренето, но тук, много иновативно и за първи път, главата и гъзът са на различни герои.

Стана време да се прибираме. Наско ми помогна да си опъна палатката и се отправи към София. За жалост имаше работа на следващия ден. Няколко часа по-късно при мен се появи втората смяна – Явор Цветанов (Джу) и Стоян Тодоров (Мулето). На Сутринта заедно се насочихме отново към скалите.

Беше ми мерак да пробвам първо въже чисто и го подкарах. Не се получи съвсем, но ще стане. Нагоре го подхвана Мулето. С малко дуднене и „Дака, сега защо си минал оттук?!” се добра до там, докъдето бях стигнал предишния ден и приключението започна. Нагоре цепката се оказа доста невъзможна за чисто катерене (поне от нас де), но пък перфектна за френдове и стълби.

Стоян по второ въже

Последните няколко метра, както и площадката се оказаха общи с тур ВИФ. Като втори му намерих по-лесно минаване за простосмъртни (към 6+), с траверс към цепка вдясно, само на метър от цепката на стария тур.

Второ и трето въже; със синьо е линията, по която мина Мулето; с жълто е линията на ВИФ

Площадката на второ въже

Трето въже ни вкара в истинско чудене. Надясно си продължава камината на ВИФ. Наляво по ронляци се стига до ръб, който забива в свободно стояща игла, зад нея и край нея отдолу нищо не се виждаше. Дотук добре, ами сега? Стигнах до ръба, пълна красота: един метър широк и много въздух отвсякъде, но нагоре път няма, отляво на иглата също. Ами сега?! В чист стил, без да докосвам скалата се прехвърлих надясно и о, чудо: Има катерене! Просто велико, нагоре изглеждаше чудесно.

Отново беше ред на Мулето. Началото тръгна добре, плоча и малко ронливо, но сравнително лесно винкелче го отведе до равна площадка под доста страшно изглеждаща офуид-цепка. Дотук добре.

Стоян по долната част на четвърто въже. Вдясно се вижда камината на ВИФ

Тук ни догони леко разочарование. Точно под цепката намерихме стар клин и решихме, че вече е катерена. Тур ВИФ минава от другаде, нагоре нямаше нищо, така че в крайна сметка се оказа, че не е, но тогава не знаехме. Мулето прецени, че няма да „разваля” стария тур и не пожела да слага болтове (Видяхте ли го къде си е оставил машината?).  Цепката се оказа изключително трудна, изобщо не се наемам да давам категория – към момента е може би А2. Стоян се справи изключително майсторски и след още десетина метра ни изкара на удобна площадка в края на маршрута. След известно пръхтене и олелисване ние с Джу също се озовахме при него. Небето постепенно беше започнало да се оцветява в розово и беше време да се прибираме.

Джу на площадката на последното въже

Първият рапел от края на тура

Гледката от върха

Така приключи катерачното ни приключение. Два дни на страх, лутане и най-вече приятелство. Какво по-хубаво!

Равносметката е нов маршрут на Враца с работно име „Дотук добре”, 120 м. 7, А1/А2. Има още за оправяне преди да е готов за катерене, най-малкото след като вече знаем къде отиваме, трето въже може да се изправи през доста по-добра скала. Всички изкуствени пасажи имат достатъчно релеф за чисто минаване, но поне засега ще го оставим за по-добрите от нас :)

Бъдете здрави и до нови срещи на скалите,

Даката

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

17 − 6 =