“Записки до никъде” – Александър Одинцов

Изкачването на Жану от руската експедиция на Александър Одинцов

Наградата “Златен пикел” за 2004 г. беше връчена на руската експедиция начело с Александър Одинцов за изкачването на вр. Жану. Руснаците прокараха премиерно в експедиционен стил диретисима по северната стена на Жану (7710 м) в Сикимските Хималаи. Върхът беше изкачен на 26 май 2004 г. от Александър Ручкин и Дмитрий Павленко, а след още два дни – от Генадий Кириевский, Николай Тотмянин и Сергей Борисов.

Това са записките на Одинцов при принудителното му отсъствие от района на експедицията поради травма, получена по време на трека

” Не знам дали това писмо ще види бял свят, и дали когато го види няма да е загубило вече актуалността си. Пиша, за да убия времето, да излея горчилката, да изпусна парата. С една дума – пиша за себе си, и както изглежда – до себе си. Записки на един луд, е, все пак не от лудницата, а от Гунза.
(експедицията по Северната Стена на вр. Жану, октомври 2003 г)

01. 10. 2003 г
Днес е първи октомври. Преди две седмици въстаналото простолюдие, вдъхновено от идеите на Мао, разби телефонната станция за сателитна връзка на 150 км от Катманду. Ако и занапред бъдат следвани заветите на революционните класици (телеграфът, телефонът, гарите), ще трябва да се прибираме към вкъщи развели червено знаме начело на колоната. Ще мина за Шчорс. На него му е превързана главата, а аз имам гипс на ръкава. Трябва да понауча текстовете на песните.

Човекът, посочващ външните сили като основна причина за избухналите безредици капитулира подсъзнателно. И по черната овца може да се намери туфа бяла козина. Камъкът, който падна върху мен явно не знаеше, че сме отрязани от външния свят и хеликоптерът няма да ни чуе, колкото и да викаме. В противен случай би ми счупил врата, а не ръката. Че и ми я счупи някак без особено желание. Сякаш ми поклати показалец пред носа. Възприех това по-скоро метафизически. Стандартен камък. Стандартна травма. Затова пък се сдобих с време да се заема с работите по експедицията. Дойдох на себе си и слязох в Гунза. Те имат тук радиостанция за връзка с Катманду. Два пъти на ден пристигам в радиокабината и слушам ритуалните заклинания на свързочника. О, той е майстор на изкуството си! Произнася дългата позивна с постоянно променящи се модулации на гласа. Понякога, започвайки от висотите на ултразвука, се спуска към трагичния бас и ръмжи заплашително на последната сричка. Друг път говори напевно, с придихание, като Доронина. Гледа микрофона с поглед на нимфоманка и го държи по съответния начин. Понякога, използвайки гласа на Бондарчук, пита като Отело Дездемона: “тя помоли ли се преди сън?” и след това души. Трагедия. Жалко, че е многосерийна. Вече трети ден наблюдавам отношенията между Гунза и Катманду. Това е несподелена любов. Като непретенциозна особа Гунза е готова да започне връзка с когото и да е, дори и със захабения Топледжун, но и той не я иска.
Какво се случва там, в големия свят? Поне маоистите да бяха дошли насам. Биха донесли новини. По време на последния си набег те извършиха няколко подвига – разрушиха и изгориха местния полицейски пост, който по онова време беше вече напуснат от разбягалите се служители; откраднаха спалните чували и одеялата на собственика на лоджията (просто ей-така, за да партизанстват в джунглата) и, след като го разпитаха по цялата строгост на закона наредиха: от нас да мине, руснаците ги уважавайте, но ако изведнъж се появят американци или, неизвестно защо, индийци – да бъдат изклани през нощта. Само едно не мога да проумея – какво са им направили индийците!? Аз погледнах, как са разрушили тези “работнически чада” сградата на полицията и си помислих, че ако са приложили също толкова революционна страст при разрушаването на сателитната станция, телефонът ни няма да проработи преди края на епохата на историческия материализъм.
Между другото, маоистите по удивителен начин запазват мир с ламаистите. До полицейския участък има манастир. Те биха могли да го разрушат, но изглежда са се уплашили от божието наказание или тоягите на местните жители. Народът тук е набожен. Две трети от него са тибетци – бежанци от китайския социалистически рай. Не можеш да ги купиш за двадесетина рупии. Цялото село е окичено в молитвени знаменца. От време на време (като вчера например) пристигат лами и провеждат богослужения. Те отнемат цял ден. Ламите, напомнящи нашите духовници, седят в голяма шатра, бият барабани и проточват унили молитви. Хората се събират още от сутринта, носят дарове. Всевишният не е капризен и приема всичко – дрехи, храна, пари, загърнати в кърпа, шишета с тумба (Това е местна алкохолна напитка. Пие се гореща, през сламка и от непрозрачен съд, сигурно за да не можеш да видиш какво са ти забъркали там. Докторът го опита и все още е жив. Засега.). Събира се доста внушителен куп дарове. С увеличаването му расте и въодушевлението на пеещите монаси. То се предава на околните (подозирам, че вярващите си пийват от божиите дарове по пътя от вкъщи). Мъжете клякат и започват да пригласят на ламите. Явно това е прерогатив на жените. Стоейки прави, те долепват длани пред челото си, спускат ги към корема и падайки на колене, докосват земята с глава. Така до безкрай. Интензивна тренировка. Някои правят това, носейки бебе на гърба си. Изглежда в тази страна, както и в повечето останали, именно жената бута през живота количката, в която седи мъжът. А пък твърдят, че в Непал цари матриархат. Всъщност, към групата на молещите се жени се е присъединил някакъв невзрачен мъжки индивид, но и жените странят от него, и мъжете се подсмихват двусмислено, наблюдавайки религиозния му плам. По пладне няколко младежи донесоха нацепени на ситно дърва и издигнаха клада с височина около метър и половина. Запалиха я под съпровода на барабаните. Това се оказа жертвен огън. В него трябваше да бъде изгорена част от жертвоприношенията. Процесът на подялбата между духовенството и бог изглеждаше сърцерадирателно и ми напомни сцена от филма “Сватба в Малиновка”. Макар че Папандопуло беше по-честен в подялбата отколкото ламите в тази със Всевишния. Естествено добродушните местни вярващи не държаха на равната подялба. Изглежда те са се споразумели с Бог, че ще си зтварят очите за дребните пакости на служителите му, за което той ще им отстъпи тумбата. Тя, естествено, не отиде в огъня. Беше използвана по по-добър начин. Резултатите на консенсуса се проявиха незабавно – народът стана по-общителен и по-добър. Вместо според руския обичай да бъда гонен с колове из околността, аз, като представител на чужда цивилизация, бях поканен в кръга, където почти успяха да ме напоят с тумба. Тъй като не бях приключил клиничните наблюдения над доктора отказах напитката, но пригласях на песните.
Когато се стъмни младежта се събра на купон в къщата срещу моята лоджия. Не ме поканиха, като намекнаха, че момичетата и без това са малко. Междувременно аз вече се запознах с женския контингент на селото и открих явни недостатъци не само в количеството, но и в качеството. Народът е меко казано невзрачен. А и откъде ще се вземе промяната, ако не допускат чужди хора на купоните си.
Един Господ знае кога ще мога да изпратя записките си и ще мога ли въобще. Току-що се върнах от радиокабината. Свързочникът е офейкал, като е оставил за свой заместник помощника си, абсолютно бездарна от гледна точка на актьорското майсторство личност. По-рано финалният акорд на радиосеанса “No response!” някак си компенсираше зрелището на преживяната драма. Сега и това няма. Създаде се забавна ситуация: до Катманду има 6-7 дена път. Куриерът, когото изпратихме веднага след като възникнаха проблемите, изглежда е изчезнал безвъзвратно. Седя в Гунза, опитвам се да се свържа със столицата и в крайна сметка нямам връзка нито с големия свят, нито с групата, която, надявам се, вече се намира на височина около 7000 метра. Въпреки че, в този случай, липсата на информация е най-добрата информация. Явно катерят и явно всичко върви по реда си.
Разчитам фирмата Royal Mt. Trekking, от чието име с нас работи руският представител Игор Кулешов, да предприеме някакви действия, знаейки, че нямаме връзка вече половин месец. Засега няма ни глас ни стон от нея. Странно е, че Кулешов не се опитва да се свърже с Гунза по радиостанцията и да зададе въпросте, които би трябвало да възникнат в тази ситуация. Изглежда, че у него не възникват никакви въпроси. Още два дена и ще можем да сложим кръст на перспективите. От 5 октомври в Непал започва национален празник и никой не работи. От друга страна руснакът се отличава с това, че възприема положително чуждите празници, без междувременно да се отказва от своите. Още повече, че парите за експедицията вече са платени. А пък в Катманду винаги е устойчиво – комфортно време и не пада капка дъжд…
Записки за чекмеджето, глас в пустиня. Ще се появят в интернет, ако успея да изпратя дискета с текста в Катманду по някой шерпа и той я предаде на някого, който има достъп до мрежата. А това ще се случи не по-рано от средата на октомври. На ти ХХІ век!…

02. 10. 16.30
Чудото стана! Катманду отговори! Отговори и съобщи с гласа на Кулешов, че до 10 октомври ще ни бъде доставен нов телефон (или настроен за друга наземна станция, или още нещо). Защо това не можеше да се направи по-рано? Защото непалците искат да получат за новия апарат 1000 долара, а нерешителният Кулешов не може да осъществи това без нареждане от мен. А тъй като никакви нареждания не могат да бъдат дадени заради това, че свързочникът в Катманду отговаря на повиквания когато му скимне, няма причини за безпокойство. Няма група – всичко е тип-топ. Какво прави осемгодишният престой в капиталистическата джунгла с човека! И, което е по-важно – по никакъв начин не мога да му съобщя, че не оценявам с пари безопасността на хората. Докато той самият е неспособен да го проумее с начина си на мислене.

03.10. 2003.
Преди два дни се върнах в базовия лагер. Тройката Ручкин-Болотов-Деви работят по стената. Задачата им е да организират що-годе комфортен лагер на 7000. Въпреки че е смешно за се говори за комфорт на тази височина. Надявам се, че утре ще се изясни, възможно ли е да се изкопае пещера под стената или ще трябва да се закачи платформа. Двойката Тотмянин-Першин днес се качи на 5400 за да смени момчетата, когато се уморят. Страшно ни липсваше шести човек, за да се работи на три двойки. А шестият седи в базовия лагер и набира с един пръст записки до никъде. Докторът казва, че няма да ме пусне никъде още осем-десет дни. Но утре ще избягам от него поне до Гунза. Отново ще се опитам да се свържа с Катманду. А и свързочникът, с неговата артистична натура, сигурно скучае от липса на зрители.

06. 10. 2003.
Държа телефон в ръцете си! И при това той работи! Вчера слязох в Гунза, издействах свързочника и още докато се настанявах в партера, разчитайки на театър с един актьор изведнъж се отвори вратата и влезе Кулешов, лично. Срещата протече в топла и дружеска атмосфера. Не се захванах да го линчувам, а раничко сутринта тръгнах към базовия лагер. Нямам търпение да получа електронната поща, да разбера какво става в големия свят. Между другото, в Гунза срещнах двойка немци. Те се оплакаха, че са се натъкнали на маоистите, които не ги разстреляли, но просто им взели парите. Никакви принципи.
Момчетата изкачиха по стената въже и половина. Успяха да изкопаят пещера на 7000. Това е голям късмет. В пещера е доста по-топло, отколкото в палатка. Сутрин температурата пада до космическа. Пращат поздрави, целувки и прегръдки на всички. Близките им липсват ужасно.

Одинцов”

Превода е направен от www.mountain.ru




Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twenty + 1 =