Врачански боричкания

Най-после хубаво време. С Марина сме се нагласили да катерим по “Централна”. Избрали сме си “Средец”. Би трябвало да е лесно, но защо ли турът не е толкова популярен? Разбираме веднага – още на второ въже. Треви и нестабилни клинове. Трябва да е 6+. Може би, но за някой по-смел. Вадим стълбите, презабиваме няколко излезли клина. Бавно и мъчително се приплъзваме към площадката. Събираме се след два часа. Тегаво, но все пак се движим.

Марина тръгва по следващото въже. Треви и храсти по винкел без край. От тук нагоре се оказваме в рая. Следват две лесни въжета, стената е суха и лишена от растителност. Шесто въже се оказва истинска магия. Балансова плоча ни отвежда до надвесен винкел, който се катери на “дюлфер”. Тук клиновете са здрави и цепката е сгодна. Площадката е чудесна и ни предоставя място за почивка. Последното въже е не по-малко красиво, но се оказва длъжко. Марина подминава междинната площадка и се налага да катерим на “френска”. Опъваме 60 м., а трябваше да са 40.

Щастливи и доволни сме на ръба на бастиона. Гледката е просто страхотна. Нагоре ни чака пътека до края на стената, или поне така си мислим. Следват четири въжета, борба с храсти и лесни, но изпепеляващи прагове в ронляк. “Централна стена” си показва зъбите. Спираме да мислим и просто се движим. В един светъл миг над главите ни се вижда само небе. Близо сме! Минаваме покрай входа на малка пещерка и сме на върха. Последни глътки вода и ябълка за щастие. Целият свят е в краката ни. Време е да се прибираме.

DSCN1595

DSCN1597

DSCN1604

DSCN1609

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × two =