За първи път чух Байно да споменава за желанието си да катери след 20 години отсъствие на Централна стена, някак на шега, вмъкнато в поредната увлекателна история от алпийските подвизи на Класиците. С Байно никога не знаеш докъде шегата е наистина шега. Попитах го на кой тур му се ходи. Каза ми, че за начало, след толкова години би започнал с нещо класическо – Втори конгрес. Дори не знам как се осмелих да му предложа да отида с него. Макар често да се забавляваме на лакардиите му, винаги съм изпитвала уважение и почит за постиженията му в алпинизма, и се почудих дали съм достойна да катеря с този човек където и да било.

Но ето виж, осмелена от веселбата и биричката, му предлагам, и той се съгласява. Уговаряме се да катерим заедно. Вкъщи дни наред ме яде „сценична” треска – дали ще се справя достатъчно добре? Това все пак е Иван Масларов, онова име, написано къде ли не из стария син гидовник на Враца. Той е правил маршрути, които и досега не всеки се осмелява да катери, а пък аз, дето един тур не съм направила, ще го водя на Враца…

Но ето, решено е, денят по прогноза ще е прекрасен и слънчев чак до следобеда, отзивчивата ми майка е насреща и поема грижата за малката Яна, и ние с Байно и Даката пътуваме към Враца рано-рано, за да избегнем жегите.

Уговорката е аз да водя, а двамата кавалери да ме окуражават. Отстъпвам на Даката първо въже, защото иска да ми спести ронляка, и под постоянните коментари и напътствия на Байно („А бе, Вуйчо, не е оттука тура!”), Даката някакак успява да стигне до първа площадка.

Байно се движи завидно бързо, сякаш не преди 20 години, ами едва миналата есен е бил за последно тук. Второ, трето и четвърто въже минавам неусетно. Дори не помня, кога ми е било толкова лесно и спорно катеренето. Не че се старая да направя добро впечатление, но все пак гледам да не се мотая, да катеря стегнато и бързичко.

Байно е пълен с лафове, коментари и майтапи. Че и песни пее! От класическите, с мръсните текстове и леката мелодия, дето сами ти се набиват в главата от първо чуване и после неизбежно си ги тананикаш цял ден.

Идва и пасажът, на мен ми е първото водене на плочата на Конгреса, разбира се тръгвам леко притеснена. Даката ме надъхва, а Байно ме наставлява. Мотая се малко с осигуровките, защото Даката не ме оставя да се доверя изцяло на старите клинове и висящите прусечета, а държи и аз да оставя тук-таме някоя джаджа. За Байно оставям тук-таме и някоя стълба, да му е спокойно по тура.

– Катеренето със стълбички било песен, бе, момчета! – провиквам се аз някъде отгоре.

– Аааа, ще се сетиш ти! – чувам отдолу вещия глас на Класика.

Седя на удобната площадка над плочата, осигурявам момчетата и се чудя, кога преди години изобщо бих си представила да ида на Централна с някой от най-добрите български алпинисти?!

Слязохме си бързичко, подгонени от жаждата за студена бира и се настанихме в Алпийския да „направим разбор” на катерачния ден. Къде ти! То бяха майтапи и закачки, дето много бири изпиват. Тук-таме се прокрадна и някой бъдещ план – къде за други маршрути по стената, къде за някоя премиера.

   

Ех, мечтая си аз, да потренирам още малко, и да заведа Байно на неговия Орловец…

Какво пък, човек е голям, колкото са големи мечтите му, нали?

Марина