Почти без почивка за около 16 часа в събота вечерта (Марто е машина) стигнахме курортното италиянско градче Courmayeur. Бързо намерихме къмпинг, оправихме багажа и храната и на другия ден помъкнахме тежките раници нагоре.
Маршрутът тръгва от долината Val Veny, в която спахме всъщност, по ледника Miage, през Gonella Hut и после Glacier du Dome все нагоре, докато не се излезе на скално-снежен ръб, който стига до Dome De Gouter. Оттам вече се пробължава по класическия.

Не е много популярен и почти няма хора, в момента никакви, защото хижа Gonella, която е единствена по пътя, е в ремонт от 2-3 години и не работи.

Първия ден се качихме до въпросната хижа. Ходенето по камънака върху ледника с багаж и двойни обувки не беше много приятно. Последните части пък са нещо като стръмна пътека, на места с леко катерене и виа ферата с разни вериги и стълби, съмнително откачени тук-там, валя ни и дъжд, за да е пълно изживяването. Освен нас имаше трима чехи, с които се движихме и следващите два дни. Ту те водеха, ту ние.

Вечерта обсъдихме няколко варианта за действие, като единственото ясно беше, че на другия ден няма да се ходи до върха. Времето беше ветровито с мъгла.
Неделя всички тръгнахме към 7-8. Никой не се беше качвал оттам последните месеци и път по ледника нямаше, съответно трябваше да се ходи по светло. Редувайки се с чехите някак естествено минахме по-опасните участъци, общо взето имаше 2-3 леко по-психарски снежни моста. По обяд решихме да останем да спим на ледника на широко равно място на половин час от ръба, имаше много сняг и нямаше опастност от каменопади.

Предполагам Вишан, който е качвал върха по този маршрут, точно за там ни беше разказвал. Чехите окопаха тяхната палатка брутално с идеята да се качат на другия ден до върха и да слязат обратно към Италия. Ние пък вече занехме, че нито през тея цепки, нито през откатерването после, нито през адски дългия и скучен ледник искаме да мине обратният ни път. Речено-сторено, ще слизаме от Франция. Опънахме палатките и се разходихме до билото, за да видим началото на ръба.

Ясно беше, че там също трябва да се мине по светло. Следобедът времето се пооправи, появиха се небе и слънце и беше доста приятно топличко и оптимистично.

Сутринта (4 и 30 може би) Италия беше в облаци. Събрахме целия багаж и тръгнахме половин час след чехите. Движихме се сравнително бързо на две свръзки, ръбът беше интересен и приятен, скален на места, фирнован, по едно време забивахме цев по отвесен заледен склон. Духаше все по-силно, аз пък все повече се радвах, че сме взели всичкия багаж. Тежеше наистина над 4000 метра, мен лично ме болеше гърбът, обаче нямаше да трябва да откатерваме
целия този ръб вечерта изморени и, кой знае, може би по тъмно.

След Dome De Gouter вътърът стана твърде силен и качването до заслон Vallot беше общо взето борба да останем прави. Видяхме как чехите продължават в мъглата нагоре от заслона към върха.

Ние пък решихме да похапнем и починем малко, да видим как ще се развие този внезапен ураган, време имахме, нямаше 11. От горе слязоха трима англичани и внесоха адска паника, щял да ги отнесе вятъра от върха, срещнали чехите, казали им, че е лудост да се качват. Разни хора тръгваха нагоре и се връщаха, разни не тръгваха нагоре, а направо надолу. Ние поприказвахме и със Стоян решихме да останем в заслона да почакаме поне до другата сутрин. Марто и Майстора решиха да слизат надолу.

Реално заслонът беше доста голям, имахме газ и храна сигурно за 4-5 дена, после свалихме страшно много надолу. Беше още вторник.

До вечерта в сряда всичко беше почти еднообразно. Оказахме се в компанията на 6 (словом шест) броя поляци, които дори не бяха дошли заедно. Отдолу по едно време дойдоха момче и момиче чехи, които решили да се пробват да ходят с котки.

Бяха супер изморени и малко след като дойдоха времето стана още по-зле, видимост нямаше. Предложихме им единя наш чувал, за да не тръгват веднага надолу.

Поляците следобед се върнаха от върха, бяха се качили в ужасния вятър и без никаква видимост, нещо което аз лично не разбирам. Особено, ако въпросното време не те е хванало по пътя, ами сам си изялзъл в него.

И така, почна се едно редуване на лежане, топене на сняг и ходене навън да се проверява времето.

То пък от своя страна ставаше все по-гадно. Заваля и лек сняг, който през нощта заедно с вятъра покри следите и нагоре към върха и надолу към хижата Gouter.
Прогнозата за четвъртък беше за хубаво, но така или иначе досега прогнозите бяха сбъркани.

В сряда сутринта имаше малко разнообразие, част от поляците решиха да тръгнат надолу, все пак бяха се качили на върха. След 2-3 часа се върнаха, защото не намерили пътя.

Накратко, по обяд неочаквано се появи небе, показа се част от връхната пирамида, със Стоян решихме да се пробваме, неуспешно ходиме около час в моментите на просветление. В един момент такова вече нямаше, нямаше и вятър и стана ясно, че мъглата няма да се вдигне скоро. Следобед се появиха някакви гидове с англичани и немци, не разбрах точно, всякакви езици говореха. Скараха ни се, че спим в заслона, смяха се, че не сме намерили пътя надолу и казаха, че отиват нагоре към върха.

Ние пък тихичко се радвахме, че има партина надолу, скоро ще има и нагоре и времето се подобрява все повече. Гледахме ги как пъплят нагоре по склона и точно мислехме да направим чая и да си лягаме и гледаме поляците слагат гети.
Излезе, че ще тръгнат нагоре, искате ли с нас, ми искаме. И така в 6 и нещо се понесохме, в 8 вече се снимахме на върха. Времето беше все едно сме върху склона и се движим със сто километра в час през море от облаци.

Имам разни снимки, където докато щракна и облаците са ме заляли отвсякъде. Беше много красиво, въпреки вятъра, беше преодолим.

После със Стоян слязохме за 20 минутки и започна една адска нощ.

Първо, в заслона бяха дошли да спят още хора, събрахме се, но беще наистина много тясно.

Второ, заради подобряването на времето от 1 часа нататък стана великото преселение на народите. Просто целият свят мина оттам.

Аз задрямах към 4, понеже се поопразни малко и се събудих от невъобразима лудница, заслончето беше претъпкано от хора, с пикели, котки, все още обвързани с въжета, които крещяха и се тъпчеха един друг, за за влязат или излязат.

Ние не издържахме и тръгнахме надолу. Слава боду, че успяхме да си съберем багажа.

Слизането по класическия беше дълго и скучно, честно казано, не бих се качила оттам. Имаше страшно много хора по пътя нагоре, всичките изглеждаха ужасно измъчени.

На хижа Gouter свалихме котките и прибрахме въжето, почваше стръмна каменна пътека с парапети, откатерване, разни стъпала, Марто и Майстора са я слизали следобед и е бил каменопад през цялото време. Ние нямахме проблеми, защото беше към 8 сутринта.

Двама от поляците ни чакаха на долната хижа, Tete Rousse, с тях слязохме до влакчето, с влакчето до лифта и с лифта до Les Houches, където беше тяхната кола. Закараха ни в Кормайор, евала за което, през тунела под планината.
С Марто и Майстора успяхме да се съберем вечерта. Срещнали са и тримата чехи. Слизането към Италия е било голяма грешка за тях, вятърът по ръба, ледника, липсвали са мостовете и е трябвало да скачат над цепките…
Слава богу, стигнали са долу, но са се отказали от първоначалните си планове да ходят на Гранд Жорас.

Пътят назад към родната майка България е за друга история, отне няколко дни, нов ремък и спане в колата на входа на Триест на няколко метра от морето.

Малко снимки

Поздрави,
Асето