Движа се между живота и смъртта. Свистящият вятър набива сняг в очите ми. Не виждам нищо. В бялата пелена между снежинките изникват лицата на изгубени приятели.

Вървя към тях, към живота. Забивам сечиво и някъде под снега се усеща скално ръбче. Още едно несигурно движение нагоре. Кой съм? Къде съм? Светът е изчезнал. Свил се е до една единствена точка топлина и живот. Лишен от име аз се движа нагоре, по сякаш безкрайната скала. Под мен въжето се губи в белия мрак. Някъде там още една точица топлина държи другия край, трепери от студ и напрегнато очаква да й подам знак, че съм стигнал площадката и всичко е наред.

Даката