Чакането беше дълго… около 3 седмици. Чакахме да се отворят поне 3-4 последователни хубави дни някъде в Алпите. Бяхме си набелязали периода от 6 до 24 август, защото преди и след това все някой беше зает. Докато чакахме, чувахме за наши приятели, които или страдат от лошото време някъде в Алпите или просто се връщат неизкатерили това, за което са тръгнали.

Чакането се проточваше и напрежението растеше. Дали ще успеем да реализираме плана си? А дали да не отидем някъде другаде? Започнахме да гледаме прогнози за Доломитите, Вилдеркайзер, Дакщайн – нищо. Навсякъде валеше я дъжд, я сняг. През август!

А последните ни свободни дни наближаваха….

В началото на лятото, когато обсъждахме къде да отидем да се катерим тази година с Даката и Марина се спряхме на идеята за „Моторхед” – 500 м гранитен маршрут в прохода Гримзел в Швейцария. Наши приятели го бяха катерили, а Даката и Марина бяха ходили вече веднъж там с идеята да го катерят, но ги беше отблъснало лошо време. Какво знаехме за маршрута – прокаран през 1984 г. от двама братя швейцарци по изключително красивата стена Елдорадо. Трудността на маршрута по гидовник 6a+, линията – наситена с дюлфери и плочи, а славата му на един от най-красивите маршрути в Алпите. Докато обсъждахме идеята си намерихме и четвърти член на „експедицията” – Никола Леваков.

И ето, че дългоочакваният прозорец се появи – 3 последователни дни хубаво време в Гримзел – 20,21,22 Август. Гледахме прогнозата всеки ден в продължение на една седмица за да сме сигурни, че няма да се промени в последния момент. Даката и Никола се освободиха от работа, аз приключих с писането на проекти, а Маринка подготви кашона с вафли Хармоника и на 19-ти в 4.30 сутринта потеглихме.

Идеята ни беше на 20-ти в неделя да загреем с нещо по-късо в района за да свикнем със скалата и в понеделник да щурмуваме целта.

Чакането беше дълго… около 9 часа. Чакахме, а термометърът показваше 45, после 46, 47, 48… 50. Опашката от турски „германци”, „италианци” и „французи” не намаляваше…

Успяхме да преминем сръбско-хърватската граница към 8.30 вечерта на 19-ти. Преди това бяхме стартирали с 3 часа на българската граница по същата причина. Времето напредваше и ние решихме да караме цяла нощ за да стигнем навреме. Накрая след около 36 часа по пътищата пристигнахме в Гримзел. Бяхме решили да спим нелегално на открито и освен да се изкатерим имахме задача да си намерим скатано и удобно място за бивак.

Бяхме си избрали по гидовника една стеничка висока 120 мера близо до пътя където искахме да се покатерим. Ходейки към нея открихме и прекрасно място за бивак. Пейки за отдих, скатани между високи клекове близо до рекичка, абсолютно скрити от пътя и … О, чудо! Дървена барачка с подредени цепеници, брадвичка и огнище до нея J НА това направо не можахме да повярваме – място за огън в Швейцария, и то с подредени и оставени дърва :) Късмет, а?

След като се поизкатерихме добре по полегналите плочи – най-характерната за района скална форма – си приготвихме вкусна топла вечеря, пихме по една ракия, палнахме огънче да се посгреем (и да се похвалим, че сме запалили огън в Швейцария ;-)) и легнахме рано да сме свежи за големия ден.

На 20-и, както обещаваше прогнозата времето беше подходящо за катерене. Събудихме се на около 8 градуса, разкъсана облачност и обещание за прекрасен ден. Приготвихме инвентара, разпределихме свръзките и потеглихме. Подхода до стената е около 1,5 часа по равна пътека постлана с плочи (и тук таме бетонирана) по брега на високопланински язовир. Докато ходехме си говорехме, че това, което не ни харесва в Швейцарските Алпи е усещането, че човекът е ПОДЧИНИЛ природата на собствените си нужди – язовири, постлани пътеки, пътища, далекопроводи…

Около 10.30 часа бяхме под маршрута. Аз и Никола се изстреляхме първи, а Даката и Марина ни следваха през една свръзка (ние успяхме да задминем двама швейцарци още на първо въже). Маршрутът се оказа голяма награда за чакането и усилията, които положихме. 14 въжета прекрасно, предизвикателно катерене.

Преобладаващи дюлфери и винкели, оранжев гранит без форми, гладки полегнали плочи.

Редки, настръхващи косата осигуровки. Истински кеф :) към 16.30 бяхме на върха.

Докато слизахме се наслаждавахме на поредния швейцарски парадокс – огромни боровинкови полета , натежали от плод и никой не посяга да ги яде… освен нас :)

На другия ден времето отново беше благосклонно към нас и след кратко посещение на близкия град Мейринген изкатерихме още един 500 метров маршрут с Никола. Стигнахме до върха му за 4 часа и се прибрахме навреме за вечеря.

На следващата сутрин точно 1 ден преди да приключи отпуската, предвидена за пътешествие, поехме обратно към България. След изморително, но ефективно 20 часово каране влязохме в обратно в България.