Един пътепис (и скалопис) на Оги Гъдуларов от Дихателското катерене в Алпите.

В процеса на разказа ми ще разберете защо избрах това заглавие за пътеписа

Занимавам се с катерене от 1991 г, когато изкарах курса (АНРБ – алпинист на Народна Република България) в туристическо дружество Витоша. Започнах с алпийско катерене по Мальовица и Враца, след това се насочих към спортните маршрути, дълги години катерих и болдери. Участвал съм в откриването и разработването на доста катерачни обекти в България – Малката дупка, Боженица, Витоша, Копривщица, Рилски манастир, Карлуково.

Но въпреки богатия ми катерачен опит, не съм катерил много извън България. В последните няколко години започнах да се връщам все повече към алпийското катерене – дълги, „лесни” маршрути във високата планина.  От 2014 г започнах доста активно да се катеря с Марина и Даката и това още повече засили връзката ми с алпийското катерене. За изкачване по северната стена на Пиц Бадиле си заговорихме още през 2015 като обсъждахме, че това е мечта на всички ни. За мен катеренето в Алпите си оставаше детска мечта, а за тях покоряването на маршрута на Касин беше нещо много специално.

За тазгодишното изкачване започнахме да се готвим 4 души – Марина, Даката, аз (Огнян Гъдуларов) и Желязко Мечков. Бяхме планирали да заминем за Швейцария в началоto на август, но с наближаването на мечтаната дата носовете ни увисваха все повече – прогнозата беше отчайваща – дъжд навсякъде. Пътуването пропадна….

Две седмици по-късно видяхме продължителен прозорец от изключително стабилно хубаво време в района на Пиц Бадиле. Не ни отне много време да запалим отново фитила на приключенския дух и да насрочим „изстрелването” за вторник 23-ти. Според прогнозата имахме на разположение 5 прекрасни слънчеви дни във високата планина. В понеделник позаметохме седмичните си задължения, платихме застраховките, направихме сандвичи и тръгнахме. Стартирахме в 5 часа сутринта само тримата – аз, Даката и Марина –  към моето първо катерене на висока стена в Алпите!!!

И така, потеглихме от България и всичко вървеше много добре. Пътуването беше доста забавно, изпълнено с шеги и закачки. Не се изгубихме никъде и не се забавихме много по границите.

По пътя се забавлявахме много с новата кампания на хърватската бира Карловачко (която всички ние обичаме много) – да описват на кенчетата си „традиционни ритуали” от хърватската култура. Един от описанията на които попаднахме беше за Гларусите :). Ама едно към едно с нашите гларуси по Черно море – лятна свалка на плажа с хубави чужденки. Ех, балканска душа… Малко по-късно по пътя се появи и малкото швейцарско селце Сейнт Гларус (което намерихме на картата) и разбрахме, че Свети Гларус има нещо общо с нашето пътуване :) Нещото, което ни беше ясно от самото начало беше, че Свети Гларус има Голям жезъл. Скоро в процеса на шегите се появиха и неговите земни превъплащения Свети Олаби, Свети Онани и др. Забавлявахме се доста и с имената на градчетата в Италия – Курнаско, Курно и т.н. докато не пихме и бира произведена в Кур (Chur) :)

На първата сутрин събуждайки се на паркинга до малък спортен катерачен обект в Италия решихме да закусим и на връщане да изкатерим няколко тура за разгрявка. Към 10.30 ч. бяхме под маршрутите и в рамките на около час открихме общо 5, да ПЕТ, четирилистни детелини в тревата.

След това тръгнахме към целта си: минахме швейцарската граница, качихме се на последния възможен паркинг, където свършва пътя преди пътеката към хижата и успяхме да паркираме на ЕДИНСТВЕНОТО свободно място сред около 50-60 коли (в противен случай щяхме да ходим още 1-2 екстра километра).

На паркинга приготвихме щурмовите раници с храна за 2 дни, дрехи за бивак на върха (планирахме при нужда да нощуваме в малкия заслон на върха, ако окъснеем по тура), бутилки за вода и малко благини – бутилка вино за хижата и няколко глътки уиски за върха. Няколко дни предварително бяхме писали на хижата (през тяхната FB страница, защото са много активни там) за да резервираме 3 места. След  1,5 часов преход по изключително стръмен терен в нечовешка жега (нещо, което не можех да си представя, че е възможно в Алпите:) пристигаме в хижата. Оказва се, че интернета им е паднал от една седмица и не са получили нашето съобщение. Но късмета ни проработи и се оказа, че има точно 3 свободни места тази вечер!!! От разговорите с хората на паркинга и на хижата разбрахме, че предишните дни са били много натоварени по стената на Бадиле – около 30 свръзки по Ръба и 20-на по Касин. Това беше едно от нещата, които ме притесняваха по време на подготовката и пътуването. Предполагах,че е доста изнервящо да катериш с толкова хора наоколо и да не можеш да се изкефиш на катеренето и природата, защото се налага или да бързаш или да изчакваш или да се съобразяваш с околните… Очаквахме и на следващия ден да е пренатоварено…

След като се настанихме в хижата направихме разходка до подхода на стената за да се ориентираме за пътеката и маршрута, както и за да запълним следобеда. Изпихме си винцето, хапнахме и… ударихме на камък в желанието си да се „поомешаме” с местните – всички наоколо бяха страшни „бурсуци” и „бастуни”. Липсваше ми открития дух на приятелство и общуване между хората, които дори да не се познават, са заедно в планината.

На следващата сутрин станахме в 3.30 и в 4.20 тръгнахме към стената. Бях притеснен от изкачването, мащабите в голямата планина ме плашеха, раницата ми тежеше, а пред нас вече имаше 3-4 свръзки по пътеката от хижата, а и няколко още по-напред (тези, които бяха спали под стената). По изгрев слънце достигнахме първите скални части в основата на стената – лесно катерене по 3-4 категория без осигуровка около малки вечни преспи и кулоари около 200 метра преди началото на истинското катерене. Беше красиво, необичайно и изтръпващо. Ориентирахме се лесно за подхода към нашия тур и установихме, че пред нас има САМО 2 свръзки, които тръгваха с преднина около 20-25 мин. След още 15-20 мин достигнахме началото на нашия тур, траврерсирайки под цялата северна стена около 500 м. над ледника по широк перваз в основата на отвесната част – много впечатляващо преживяване.

В 7.20 ч тръгнахме по маршрута. Турът на Касин е дълъг 19-20 въжета до ръба преди върха + още 6-7 въжета от там до самия връх. Бяхме разпределили водачеството според личните възможности на всеки в свръзката – Даката да води първите въжета, които са сравнително лесни, но трудни за навигиране, аз да вода средната част, която е технически най-трудна, а Марина да ни изведе по финалните въжета до края на тура. Катеренето се оказа много лесно, приятно, добре осигурено – комбинация от стари клинове и джаджи. Лесно за навигиране, ако имаш добра схема (каквато Даката беше намерил и отпечатал) и много приятно като качество на скалата и метеорологични условия. Времето беше толкова топло, че катерихме по един слой блузи през повечето време. Дори имаше слънце и пот по стената… 

Късметът ни проработи отново и през целия ден бяхме само 4 свръзки по маршрута. През цялото време се забавлявахме да си приказваме със свръзката зад нас – швейцарец от чешки произход и испанка. Той я беше поканил да изкатерят Бадиле с идеята като стигнат върха да и предложи брак – носеше дори пръстен!!! Имахме достатъчно време за опознаване, защото свръзката пред нас бяха двама англичани, абсолютно загубени в стената, които катереха много бавно и се губеха често. На всичкото отгоре нямаха никакво желание да ни пуснат или да променят стила си за да се случват нещата удобно за всички. По тази причина пристигнахме на върха около 2,5 часа по-бавно от реалните ни възможности, което ни принуди да нощуваме на върха. При планирането това беше само една от опциите ни. Останалите бяха – да успеем да слезем в Италия още същия ден, да нощуваме някъде по пътя надолу към Италия, да се спуснем на рапели по Ръба към Швейцария. Е, останахме на върха :)

Малко след основния връх знаехме, че има малък заслон за 4-5 души. Оказа се, че има 6 нара, а хората, които се бяхме засилили да нощуваме там сме 7 (и никой от останалите не говори английски:). Един от хората беше италиански гид с клиентка, който даде всичко от себе си за да се разберем – той на чист италиански, а ние на всички езици, които владеехме. В крайна сметка той ни помогна да се настаним всички в заслона и прекарахме приятна, топла, задушевна и клаустофобична нощ на 3300 м от земята в малко контейнерче – пръцкайки и хъркайки заедно :)

На следващата сутрин станах в 5.45 за да посрещна изгрева и това беше едно от най-силните ми преживявания през цялото пътешествие – събуждането на планината. В 7 часа всички заедно се отправихме по слизането от към южната страна на върха – около 500 м. комбинирано откатерване на пасажи 3-4 категория и пускане на рапели. Благодарение на италианския гид намерихме лесно началните 2-3 рапела и след това те ни изпревариха, а ние останахме да се спускаме заедно с останалите двама от заслона. След краткото спускане поехме по каменните реки и сипеи към хижата Джанети – подхода за Бадиле от юг. Там освен доста по-топло и средиземноморско посрещане (отколкото от Швейцарската страна) намерихме и кошове за боклук, както и капучино в купички за супа.

След кратка почивка на хижата поехме надолу към следващата ни цел – Бани Масино – мястото от където се надявахме да хванем автобус, после влак, после пак рейс, за да се върнем в Швейцария при колата ни. След близо 3 часа ходене по стръмна планинска пътека в нечовешка жега установяваме, че автобусът бе тръгнал преди 40 минути, а следващият е след 3 часа. При всички случаи ако не намерехме начин да тръгнем оттам скоро, шансът да се доберем до Бондо същия ден намаляваше драстично.

Решихме да стопираме. Марина ни организира в спретната купчинка каски, въжета и усмихнати момчета и застана на пътя. Още първата кола на която махна спря и се оказа, че в нея са двама планински бегачи, които засякохме неколкократно по пътя надолу. Взеха ни до съседното село. Оказа се, че от там автобусът е същият (след 3 часа) и няма алтернативен транспорт. Поради високата степен на обезбиряване, от която страдахме, си взехме 3 бири от магазина и продължихме със стопа. Заехме позиция отвъд паркинга с туристи, подредихме конфигурацията с въжета и скатани между раниците бири и се приготвихме за чакане.

Първата кола, която се доближи до нас спря веднага и от прозореца ни помагаха не кой да е, а италианският гид с когото бяхме прекарали нощта на върха и който ни придружаваше в началото на спускането. Бяхме силно въодушевени от уникалния си късмет. Влизайки в колата на интернационален език се разбрахме, че колата ни е паркирана в Бондо и той ни попита „До къде искате да ви закараме – Киавена или Бондо?”. Направо се подмокрихме от кеф за късмета си. Без никакво усилие (и спестявайки доста пари за транспорт и време) се добрахме до Бондо около 3-4 часа по-рано от предвиденото.

Следващите събития са също толкова интересни и наситени с големи дози късмет и случайности, но ще се опитам да ги предам по-кратко. Не можахме да си купим жетони за банята в къмпинга (след 4 дни без баня се чувствахме доста неприятно), защото няма никакъв персонал към когото да се обърнем. Оказа се, че в този район хората си имат толкова доверие, че жетоните за банята са свободно достъпни в самата баня, а ако няма никой в къмпинга, когато си тръгваш просто слагаш дължимата сума в плик и я пускаш в пощенската кутия. Така и направихме.

Но преди да си тръгнем искахме да посетим още едно място, за което бяхме чували добри неща в района – долината Албиня. До нея води лифт, който отваря в 7 часа сутринта и катерачните обекти са на 5 мин от лифта. Е, станахме рано на следващия ден хапнахме традиционните кроасани с кафе и поехме към лифта. Бяхме там в 8.30 и се оказа, че поради празника по случай пускането на чисто новия лифт (построен, за да замени стария) има добра и лоша новина – добрата, че днес лифтът е безплатен и лошата, че отваря чак в 11 ч. Почакахме… Как да пропуснеш безплатен лифт в Швейцария :) Качихме се с първата кабинка и изкатерихме 3 въжета от най-близката стена. Слязохме бързо, изпихме по две безплатни бири с наденички и горчица (по случай празника) и се прибрахме навреме в Киавена за срещата с приятеля на Марина и Даката от Италия – Емилиано. И така с вечеря от пица и бира завърши катерачната част на пътуването ни в Алпите.

Не мога да не споделя и последния хит, който открихме в Италия. Модел високо проходим автомобил на Фиат се казва Fremont – е, транскрибирайте го и го произнесете на български… Сигурно ще разберете защо не е много популярен в БГ :)

След тази изпълнена с невероятни стечения на обстоятелствата седмица, многото приключения, споделените мигове, влаченето на тежки раници, изтощителното ходене, болката в пръстите на краката от еспадрилите, липсата на хигиена и преодолените предизвикателства мога да кажа, че алпинизмът е хубаво нещо, но в умерени количества.

Наздраве!!!

* Синхроничност е понятие, въведено от Карл Густав Юнг. Това е явление на уж случайно случващи се съвпадения в живота ни. Случайността обаче е само привидна, а синхроничните явления са причинени от ментално емоционалния ни живот. Например, мислим си за някого, а той след малко се обажда по телефона или го срещаме зад ъгъла. Или сънуваме определена ситуация и тя вземе че се случи почти едно към едно на следващия ден. Или ако сме в добро настроение, просто като си живеем живота, ни се случват един куп хубави неща – обективно, не просто защото виждаме света през призмата на доброто си настроение и правим проекция, но реалните житейски обстоятелства се синхронизират така, че ни върви като на нож в масло. Това, което обаче психологията или коя да е наука не може да обясни е обективната промяна на стечението на обективните обстоятелства според вътрешното състояние на човека. Юнг нарича подобни явления синхроничности.