Северен Джендем

Какво е да се катери в рая/ада на зимния алпинизъм в България

Това е един опит да опиша преживяванията си по време на изкачването на тур “Варна” по Северния Джендем в Стара планина, осъществено от Филип Жазмати и Иван Ненков в рамките на зимната алпиниада в този район през януари 2005г.

Стремейки се да осмислим дните, дадени ни на тази грешна земя, ние стъпваме често отвъд линията на безопасното и ординерното. И с твърди крачки вървим към своя последен миг, но помним всеки сантиметър сняг и всеки милиметър скала, които сме преодолели!

Северният Джендем под връх Ботев е място, забулено с мъгливи неизвестни, със смразяващи гледки и лавинни мечти. Това е едно отделно царство на планетата Земя, където опасността е Вседържец. Този район ми е познат от малък и аз винаги съм обичал да идвам тук. През лятото!

Но зимният Северен Джендем е място сурово и неприветливо. Лавинните улеи, опасният подход до маршрутите, лабилните осигуровки и дългото финално бъхтене обратно до хижата са способни да откажат редица добри алпинисти.
Знаехме от Владимир Владов, специалист по катеренето в Джендема, че туровете тук не са от технически най-сложните, но пък за сметка на това са дълги и изморителни. Затова гонени от желание да не изкараме алпиниадата “ на чашка”, решихме да си изберем маршрут и да видим какво можем. Искахме да се насочим към тур, по който да очакваме катерене по туфи и скала, а не толкова риене на сняг. Не бяхме катерили в Джендема, но тренирахне доста тази зима и определено бяхме натрупали умения и опит. Спряхме се на тур “Варна”, още повече че имахме информация, че тур”Водните дупки” е затрупан с много пресен сняг, което означаваше многочасово газене.

Напуснахме топлата столова на хижата рано, в 7 часа. Валеше леко и нямаше мъгла. Това ни обнадежди. Знаехме че подходът е дълъг и че Владо и Боян Петров (Съни) се движат на около час и нещо пред нас. Хубаво беше, че те бяха поразбили партина, а и като включихме и нашите усилия, зад нас остана една нелоша за ходене диря. Открихме кулоара, от който започваше тур ”Варна” и се приготвихме. Вляво от нас се чуваха гласовете на нашите другари – те бяха подхванали един доста труден маршрут и ние мислено им желаехме късмет.
Навлязохме в снежната фуния и натрупахме алпийското снаряжение по себе си. Решихме да изблъскаме кулоара без да сменяме водачеството, за да не се бавим и да се осигуряваме, където има възможност за това.

Поведох нагоре и скоро разбрах, че няма да ни е никак леко. Снегът беше мек и нестабилен, а тези фактори не са много приятни ако си се подготвил да катериш скални технически сложни пасажи. С мъка пробивахме път през бялата пустош и често затъвахме до гърди. Насилвах се да правя все повече крачки напред, да се движа възможно най–бързо, но постоянно пропадах и споменавах нечии майки.
В един момент достигнахме до най-широката част на горната фуния и тук затънах безпомощно, без възможност да продължа нагоре. Всеки опит да напредна завършваше на същото равнище, на което бях стартирал. Ясно беше че цялото това стълпотворение от бял прах може да реши да поеме по логичния път на гравитацията. Ето защо се насочих към реброто в ляво. То бе “затуфено” добре, но осигуровки нямаше къде да се сложат. Все пак по този спасителен начин преминахме покрай най-заснежената част на кулоара и след още едно въже в тесния му горен край, излязохме на премката под първия жандарм.

Тук за първи път поспряхме за миг, за да организираме това, което наричаме класическа свръзка. Търсейки по-интересно продължение, Фил (Филип Жазмати) захапа един опасен туфен траверс, а след него и след още десетина метра нагоре получи шанс да направи по-сносна осигуровка.

От тук, по предварителната информация, трябваше да се започне едно зигзагообразно заобикаляне на скалните жандарми. Това обаче означаваше да се движим по нафукани със сняг кулоари и корнизи. Направих един опт, но скоро затънах до кръста – нещо, което ми бе познато до болка. Така че решихме да катерим по самите жандарми. Въпреки че нямаше почти никаква осигуровка, този избор се оказа удачен, защото така печелихме по-бързо и по-икономично височина. Все пак трябваше да се катери максимално концентрирано, защото едно “друсване” би означавало и двамата да полетим към основата на тура. Безтегловни!

Катерихме в свръзка като се стремяхме поне площадките да организираме сравнително надеждно.

След две въжета по туфите на жандармите и две свързващи между тях, излязохме в горния край на характерно снежно поле. Там открихме и първия скален клин, което недвусмислено ни показа, че сме на прав път. Поведох по следващия туфен пасаж, горния край на който се запушваше от малка каминка. Тази интересна част забави предвижването ми за момент, тъй като се наложи да потърся място за осигуровка преди да опитам силите си по нея. Започнах да търся вляво и вдясно място за френд или ексцентрик. И точно на нивото на главата ми забелязах надежден клин. Знаех кой е извършил това богоугодно дело, затова поблагодарих мислено на Владо (както се оказа по-късно не за последен път в този ден) и закачих “конеца” в примката. Това ме успокои и въпреки натрупаната умора изпълзях до площадката. Тук открих още един клин, който дублирах с ексцентриче и “пау”-нах на Фил.

Билото изглеждаше измамно близо и сякаш до него ни отделяха десетина метра. Оказа се, че трябва да минем едно свързващо въже и още едно по отвесен туфен склон. Именно това последно въже ни създаде доста емоции. Без никаква възможност за осигуровка, Фил премина по дясната му част, балансирайки върху покрити с нестабилен сняг скални плочи. Желязната психика на моя приятел е добре известна, а сега силата на духа му и хладнокръвието, с което преодоля този изненадващо опасен и наистина труден пасаж, ме накараха да удвоя собствените си усилия, за да бъда равностойна част от Свръзката.

Стана ясно, че денят си отива, температурите стигнаха до ниво зъботракащи, а и снеговълежът се усили. Това ни накара да завършим по най-бързия начин тура и без да губим време да скатаем инвентара и да се насочим към билото. Време за спокойните, щастливи десет минути на края на всяко изкачване сега нямаше.
Всяко изкачване приключва долу, при приятелите и сигурността!

Това, което знаехме за пътя до хижата ни сочеше логично да излезем до билото и да открием коловата маркировка, която надясно да ни изведе до реброто на Дюзчал с металния парапет. Минавал съм многократно по този път през лятото и знаех колко разлято е билото и затова опасно при намалена видимост. Все пак мислех, че ще се ориентираме.

В началото наистина открихме коловете – един от тях се спускаше вдясно. Спомних си, че има път през лятото, който би могъл да минава от там. Затова и се свързахме със Станимир Желязков, който от хижа “Плевен” ни оказа незаменима помощ през тази нощ. Благодарение на него и на Петко Тотев нито за минута не помислихме, че сме сами там горе. Това напълно опровергава оная простотия за радиостанциите и тяхната “ненужност” дето се бълваше миналата година от капацитетите. Когато вървиш в нощ като тази, при снеговалеж, който стеле пред очите ти бяла пелена, при неяснота дали си на прав път и аджаба има ли край тая бъркотия, гласът на приятелите, идващ от малката машинка е толкова приятен и близък, че получаваш усещането, че не си сам – а това е сила, която може за секунди да те преобрази. Това е връзката, която търсим там, където няма нищо… освен изнурителен труд и безкрайни, непреодолими опасности. И в нея е смисълът.

Станимир ни насочи в правилната посока нагоре и ние, отделени един от друг на пет метра, започнахме да търсим всеки следващ кол. Често подминавахме целта и разбрали грешката си се връщахме по следите си до предишната маркировка, за да започнем търсенето отново.

Движението в мъгла е като приключение в омагьосан свят. Релефът се губи, около теб сякаш са израстнали високи стени, а всеки стрък трева може да заприлича в един момент на коловата маркировка. Видимостта намаляваше все повече, а ние дори не можехме да помислим за умората, която би трябвало да ни завладее. Умът и сърцата ни бяха насочени към оня миг, когато ще открием пътя към топлината и безопасността.

Разбрахме от Станимир, че Владо и Съни се спускат от Ботев по посока към нас. Предположихме, че са се насочили към хижа Плевен и пътьом ще подберат и нас. Не знаехме, че нашите приятели след трудно и изнурително изкачване бяха тръгнали надолу в мъглата, за да ни посрещнат. Известно време се чувахме, но после за нещастие се разминахме в гъстата бялочерна пелена.

В крайна сметка късметът ни проработи и ние съзряхме светлината на техните челници. С тях бе и служителят от метростанцията на Ботев Лорен, когото планинарското чувство бе подтикнало към участие в тази акция. Благодарение на него всички ние открихме сградите на метеоролозите и в 1.30 през нощта получихме шанс да свалим ледените си брони и да преспим на топло.

Въпреки изнурителния ден и лошите условия, смятам че с Фил бяхме съхранили резерв от сили, а благодарение доброто сработване помежду ни, действахме единно и без губене на време. Тази случка обаче доказва за пореден път, че алпинизмът не е индивидуален спорт. Едва ли има някой от нас, който не е попадал в подобна ситуация и мисля, че думите като “там, горе, всеки е сам за себе си” са доста идиотски и много неверни.

Пожелавам си винаги, когато крача в снежната пустиня, под напора на вледеняващия вятър, в слепотата на зимната мъгла, да чувам до себе си стъпките на още едно сърце. И да знам, че някъде в безбрежната снежна Вселена има хора, които тупат крак в крак, търкат изтръпналите пръсти и прогонват съня, за да ни дочакат.

Иван Ненков

Коментари

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *