Представеното по-долу интервю с Крис Бонингтън е проведено от кореспонденти на MountainZone на 2 ноември 2000 година.

MountainZone: За разлика от мнозина известни алпинисти, вие активно ползвате компютри и интернет. Какво е отношението ви към начина, по който се отразяват експедициите в мрежата и как оценявате бъдещото значение на Интернет за алпинизма?

К.Б.: Тук има и плюсове и минуси. Предимството на интернет е, че самите вие можете да разкажете историята си на другите без тя да бъде филтрирана от медиите. Недостатъците се проявяват когато се прибирате вкъщи и вместо да си легнете и да почетете книга, седите като залепени пред монитора, четейки последните съобщения. От друга страна, това да се откъснеш от света и да се концентрираш изцяло върху планината, която смяташ да изкачиш, притежава своя чар. Общуването със света може да разруши тази концентрация.

MountainZone: Защо според вас вече 23 години никой не може да повтори вашето изкачване на връх Огър?

К.Б.: Това е технически труден и потенциално опасен връх. Тогава имахме голям късмет с времето, имахме почти четири седмици хубаво време, докато се изкачвахме. Разбира се, на следващия ден, след като се качихме на върха, времето се развали. Всички ние, включително и Дъг Скот, който беше с два счупени крака, бяхме блокирани недалеч от върха, а последните ни провизии бяха на привършване.

MountainZone: Тревожи ли ви нарастващата комерсиализация на алпинизма и неговото обявяване “за продан” на масовата аудитория?

К.Б.: Тревожи ме. По-специално ме тревожи това, че пресата тръби относно Еверест и експедиции, съставени от гидове и клиенти, както и относно нови рекорди, докато истинският алпинизъм се състои в изкачването по нови маршрути и усвояването на нови райони. Хората лесно могат да забравят това, тъй като медиите отразяват други изкачвания, които според мен, нямат никаква връзка с истинския алпинизъм.

MountainZone: Какво или кой най-много повлия на живота ви?

К.Б.: Е, определено най-голямо влияние в живота ми има жена ми, Уенди. Що се отнася до алпинизма, първото влияние върху мен, все още млад и едва започнал да се катеря, оказа в началото на 50-те години шотландският алпинист Мъри, който написа книгата “Планинарството в Шотландия” (“Mountaineering in Scotland”). За мен, начинаещия алпинист, тази книга, отнасяща се до достъпен за мен район, беше далеч по-уместна от разказите за изкачвания в Хималаите или други велики планински вериги. По-късно бях силно повлиян от Херман Бул и книгата му “Поклонение на Нанга Парбат” (“Nanga Parbat Pilgrimage”). Влиянието й върху мен беше свързано с това, че тогава аз вече започнах да се изкачвам в Алпите и все по-често поглеждах към Хималаите. Вече по-близо до настоящия момент мой наставник и приятел стана Джон Хънт, участник в експедицията на Еверест през 1953 година.

MountainZone: Имали сте късмета да срещнете онова поколение, в което алпинистите са имали и странични интереси, както и душевни ценности. Днес най-спонсорираните спортисти изглеждат доста едностранчиви. Спонсорството ли е движещата сила на този еволюционен процес? Учудващо ли е, че след като даваме на хората възможност да играят играта си, без да се замислят за пари, получаваме в резултат екстремни тежкари, които са крайно ограничени и не блестят с интелект?

К.Б.: Зависи как използвате спонсорството. Работата е там, че първо трябва да проумеете, накъде ви води сърцето и какво всъщност искате да постигнете. После вече да използвате подкрепата на спонсорите за постигането на целите си. Ако постъпите другояче, тоест разглеждате спонсорството като начин да печелите пари, а после вече търсите съответната цел, значи сте на грешен път.

MountainZone: Какъв е следващият алпийски хоризонт пред вас? И пред цялата алпийска общност?

К.Б.: Все още има обширни неусвоени райони с непокорени върхове в Индийските Хималаи, Пакистан, Тибет, Сибир, Гренландия и Антарктида. Точно натам може да се разпростре и развие истинският алпинизъм. Що се отнася до мен, смятам да посетя планинската верига Аглас в Каракорум. Тези върхове никога не са били псещавани от алпинисти, но са направени картографски снимки на местността, от които знаем, че в района има около 15 върха с височина от 6000 до 6700 метра, постоянни ледове и впечатляващ релеф.

MountainZone: В книгата ви “Трудният път към Еверест” много подробно разказвате за новата екипировка, която е била разработена предварително, но се е наложило да бъде дооформена като идея непосредствено в планината. Възможно ли е това днес, когато съществуват толкова много фирми, специализирани в тази област? И реално ли е това за бъдещето?

К.Б.: Разработката на алпийска екипировка и новите технологии е непрекъснат процес. Както техниката, така и етиката на изкачванията постоянно претърпяват промени и производителите отговарят на променящите се изисквания на алпинистите. Следователно, те също трябва да се развиват непрекъснато. И аз все още мисля така.

MountainZone: Организираната през 1999 година експедиция за издираването на Малъри и Ървайн предизвика крайно противоречива реакция в алпийските среди. Вие лично се отнесохте много критично към това мероприятие, медиите цитираха вашето изказване, че “те не са достойни да се нарекат алпинисти”. На какво се основава това ваше изказване? Променили ли сте отношението си към тази експедиция? Съгласни ли сте с Джон Симпсън, който окачестви този екип като “банда осквернители на гробници”?

К.Б.: Това, което силно разтревожи мен и други алпинисти, беше публикацията на снимки на тялото на Малъри, лежащо в снега. Според моите представи, това граничи с порнография. Интересът и желанието да се разбере повече за загадката около Малъри и Ървайн са напълно разбираеми и законни, това е прекрасно и исторически оправдано. Но това може да се направи чрез иследване на писмените материали и достъпните артефакти. Няма никаква нужда да се ходи на лов за тела, защото само по себе си откриването на тялото на Малъри не дава никаква нова информация относно това, дали двамата наистина са се качили до върха. Търсенето на тялото на Ървайн, дори в случай, че бъде намерен фотоапаратът, който той е носил, също едва ли ще дадат окончателен отговор на въпроса, дали са достигнали върха. Според мен, би било по-добре това да си остане загадка. И нека ни остане надежда, макар и слаба, че те все пак са стояли на върха. Тъжно е да наблюдавам, как красивата легенда бива разкъсвана на парчета от грозните картини, които изливат върху нас медиите с чисто комерсиална цел.

MountainZone: Какво мислите за екстремния алпинизъм? Марк Туайт, Скот Бейкс и други правят изкачвания за рекордно време без помощта на шерпи и купища екипировка. Допада ли ви тази идея – “леки и бързи”?

К.Б.: Смятам бързите изкачвания с минимални ресурси за много завладяваща идея, която на практика не се отклонява от насоката на здравото развитие на алпинизма. Междувременно, да се прави това само с цел да се изкачи Еверест за рекордно време, ми изглежда като абсолютно безсмислено занимание.

MountainZone: Трудно ли е да посветиш живота си на алпинизма? Имам предвид, че това не е обикновена професия, когато в края на всеки месец получаваш заплатата си.

К.Б.: Не мога да кажа, че е трудно – това е любимото ми занимание. Сигурен съм, че за всеки от нас най-хубавото е да си изкарваме прехраната и да градим кариера чрез това, което ни доставя удоволствие.

MountainZone: Какво бихте избрали – да направите изкачване по нов маршрут с екстремна трудност на вече покорен връх, или премиерно изкачване с умерена трудност на връх, където не се е качвал никой преди вас? Какво ви доставя повече удоволствие – задачата да стигнете до определено място, или самото изкачване по маршрута? Кое ви привлича – далечното, или трудното?

К.Б.: Предпочитам да посещавам места, които почти не са проучвани и да търся маршрути към върха, по които още никой не е минавал – това ми дава най-много емоция. В известен смисъл моментът, в който стоиш на върха на покорената за пръв път планина, е илюзорен. Той представлява само част от онази съвкупност от преживявания, които се състоят не само в изкачването, но и в подстъпа към планината, понякога и срещите с хората, които живеят в дадения планински район, жиланието да разберете по-добре както живота им, така и геологията на планините и околната флора. Тогава самото преминаване на маршрута се превръща просто в част от едно много по-голямо преживяване. Освен това, може би най-важното е общуването и двустранните отношения с онези, които са в една свръзка с теб, както и с всички, с които се качваш в планината. Вярвам, че алпинизмът трябва да доставя удоволствие дори и когато ни е много трудно, както и когато се налага някой да плати цената за предизвикателството. Защото ако ние сме готови да платим тази цена, значи алпинизмът наистина доставя удоволствие.

снимката е взета от сайта http://www.russianclimb.com