Ами елементарно: тръгнете неподготвени.

Така тръгнахме ние, Аз (Ники), Дени и Стефчо в Събота 28.11.2009 от х. Вихрен (1955м н.в.) към х. Демяница в Пирин.

Маршрута поема на юг югоизток от хижата покрай ез. Окото след около 4 км стига до Жабешко езеро(1355м н.в.). От тук пътеката за Демяница поема рязко на Юг и нагоре към Премката (2600м н.в.) на в. Малка Тодорка. От Премката стартира подсичаща върха пътека на северозаоад към Тодорини езера и след това продължава на изток североизток по долината към х. Демяница. Именно в началото на споменатата подсичаща пътека срещнахме първия си казус – около 3 м заледен участък с едно малко не заледено участъче и дълбока бездна. Това бе единствения ни казус за деня, на което би трябвало да оценим липсата на подходящи обувки, пикел, котки и т.н, но вместо да си вадим поуки, очаровани от околната, топяща се в здрача на леко хладната зимна вечер красота на планината, забързахме напред към хижата. По-късно след като вече бяхме пристигнали заваля прогнозирания от синоптиците дъжд, а в неделя сутринта ни заслепиха топлите лъчи на прогнозираното слънце. Единодушно отхвърлихме пораженческото решение да слизаме към Банско и след това по шосето да се върнем към Бъндерица, където бе колата ни и потеглихме обратно към премката с очакването за топъл, кратък и лек преход.

Дъжда в зимната планина сигурно е рядко явление. По високите части най-вероятно е мокър сняг, който в ранните, утринни, студени часове преди разсъмване се втвърдява. Най-вероятно в зависимост от изложението на склоновете този дъжд попаднал на земята директно образува огледален лед. Ако бяхме обръщали внимание на това, от къде бяхме минали предния ден сигурно щяхме да имаме по-реална представа за това, което можехме да очакваме. Всъщност дори и да го бяхме правили едва ли щяхме да вземем по-различно решение.

Та когато стигнахме до въпросната подсичаща пътека в основата на в. Малка Тодорка се оказа, че си имахме не триметров пасаж, а изобщо си нямахме пътека. Имахме си твърд сняг и ентусиазъм. Нямахме си и много други неща, които много добре можеха да осмислят евентуалното си двудневно носене. Е след около час и половина и доста спек успяхме да преминем въпросните 400м и най-сладострастно да се насладим на насъщната и отново да отворим сетива към всичко наоколо. Слязохме по склона до Жабешко езеро и от там по познатата пътека обратно на северозапад север към х. Вихрен – по план след не по късно от час и половина към 15:30ч с мотането и снимането. Но само след около ½ час се оказахме пред следващото предизвикателство – леден улей, по който трябваше да слезем без опция за заобикаляне. Беше ни забавно и яко. Даже се снимахме как пълзим по гъз надолу. Само лек ужас се изписваше по лицата ни при усещането за скоростта, която можем да развием по заледените скали на долу.

Еми и това мина и приятно ободрени се забързахме напред тъй като вече доста изоставахме с плана. Но нямахме шанса да се засилим много, защото внезапно пред нас се спусна нов леден улей. Вече не бе толкова забавно, забавата леко залязваше с топлото слънце. Оставаше сумрака и леката тревога, че щеше да има и още такива до хижата и тя бе хем толкова близо, хем толкова далечна и недостижима. Планираните 4 часа вече клоняха към 8, а настъпващия мрак ни подсещаше за още неща, които си нямахме.

Планината е прекрасна със своите форми и предизвикателства. За да може обаче човек да им се наслади най-пълно би трябвало да има сериозно отношение и уважение към тях. Един от моментите в това е подходящата екипировка. Не я щадете. На подходящото място тя само може да ви направи щастливи от вложената инвестиция. Това е напълно логично и близко до ума и едва ли има нужда да се споменава, но повярвайте, когато човек се чувства комфортно е склонен да пренебрегва, някои очевидни факти.

Ще завърша с цитата: „ … а пикелът висеше в къщи на стената.”.