Автор: Марина

Дни преди Коледа излезе новият гидовник на Враца, и авторът му – Николай Петков ни е поканил на представянето.

Сред всички гости, които познавах добре и които много се радвах да видя, събрани заедно, беше и Кирил Досков. За мен, а може би за повечето хора, които катерят, той е истинска легенда. Маршрути като “1300 години България” на Централна за мен е емблематичен, красив, дълъг и не е делничен. На него отиваш подготвен и във форма, а Кирил Досков с Наката са го направили само за 1 ден! А на на нас, близо 40 години по-късно (и всички нови джаджи, еспадрили и двойни въжета) ни е нужен цял ден само да го изкатерим. Или тур “София” – тази фамозна, безкрайно красива цепка, която и днес буди възторг и респект сред всички нас. При това 1979 г., аз дори не съм била в проект :-D

Та, преодолявайки срама от натрапването, доближавам Кирил Досков с трепет и желанието просто да му стисна ръката и да го поздравя.

В този момент, не знам точно как се осмелих на изречението, което по-скоро първо чух да излиза от устата ми, а чак след това осмислих: “Искаш ли да се изкатерим заедно?” – се чух да казвам и още по-неочаквано той отговаря, че няма проблеми – би катерил с мен. В следващите моменти вече бяхме готови с план (по-скоро freestyle), както обичам най-много – “да идем на Враца и там ще решим какво ще катерим”.

 

По пътя говорим на всевъзможни теми и стигаме Враца за нула време, слизаме от колата и поглеждаме нагоре.

Ниските скали са още в сянка, а Централна чак свети, огряна от ярко слънце. Решението е лесно и идва от само себе си – “Хайде на Централна!”. Избираме “Втори конгрес”, тура, който имах огромното щастие и привилегия да катеря с Иван Масларов – Байно, няколко години преди това.

Заставаме под тура с номер 10 (и леко поизтрит номер 9 до него). Притеснена от вълнение решавам да се обадя на Даката да потвърдя, че съм под правилния маршрут (разбира се никой от нас не носи гидовник, нали сме класици!). Турът подозрително се извисява в прав и мноооого характерен винкел. Напомня ми за нещо…

Викам си – е, не помня как изглежда II Конгрес, ще се ориентирам в движение по клиновете. Катеря, и от една страна се вълнувам “да не се изложа”, а от друга, хич не ми е лесно. Продължавам нагоре, по клиновете и добавям по някой френд тук-таме,  защото хич не го усещам като 5- категория и се чудя с какъв акъл водя Киро Досков, като се зоря на този лесен тур.

Разменяме водачество, той продължава по все толкова характерната винкелеста форма на релефа и аз продължавам да се опитвам да извикам спомени от катеренето с Байно, но в главата изникват само веселите песни, които ни пееше, докато катереше нагоре. Нито релеф, нито нищо. Казвам си – клинове има, на тура сме, продължаваме :))

Поемам отново водачество, катеря трето въже, винкелът затваря с подозрително познато надвесче, което хващам супер свойски, сякаш съм го катерила безброй пъти, и след 5 минути съм вече горе на площадка… На ПЛОЩАДКАТА – голяма равна, с два блестящи лепени рапелни клина. В този момент най-накрая пъзелът в разсеяната ми глава се нарежда и виквам надолу към Кирил:
– Ние сме на ВИНКЕЛИИИИИИ!

Ок, Винкели или II Конгрес, катеренето е бързо, леко и ни спори. Tой поема 4-о, а после и 5-о въже, за да се изкефи на воденето на най-хубавото на тура – красивия надвесен винкел.

Поглеждам часовника – едва два часа са минали откак сме тръгнали по маршрута, и вече пускаме рапели надолу.

Изобщо не сме уморени. Искаме да катерим още,  затова му предлагам един тур за десерт.

Отиваме на “Жадната ламя”, която отново си поделяме поравно, за да можем и двамата да изпитаме кефа на воденето. Удоволствие е да гледам Киро колко бързо движи по скалата. Скоростта му и като първи, и като втори не се променя. А казва, че не бил във форма. Не е катерил отдавна, но по нищо не личи – липсва напрежение и припряност, катери уверено и леко.

Доволни пускаме един рапел и се запътваме към София, където нямаме търпение да полеем с бира прекрасното ни еднодневно приключение. По пътя разговорите не секват, Киро Досков е прекрасен слушател и страшно ерудиран събеседник.

Щастлива и вдъхновена съм от възможността да се катеря с този прекрасен алпинист и човек. За него сякаш е мислена фразата “Формата е временна, класата – вечна”! А пък аз отново катерех класически маршрут с истински класик!

пп: Байно, много ни липсваш…