Впрегнати като експедицията на Скот на Южния полюс, без особени премеждия довлякохме ценния товар до хижата. Както е известно на цялата дихателска маса, Русията е с нова кръстна връзка и менискус, та предвижването й на собствен ход, би било в сферата на научната фантастика. За да не я оставим да лее сълзи на връх евро-новата, Гената, Лъчо, Тишо, Малкия, Мишо, Кихата и Гаджото я замъкнахме като чувал с картофи до хижата. Това ни позволи да се радваме на нейната весела компания и непрестанни щуротии.

Все пак в шеги и закачки, почти без сняг, посрещнахме така жадувания Евро-Союз Нерушимайх. На 2-ри след прилично изтрезняване, решхме да осъществим главното си намерение – да направим лагер за подготовка за планираното ни изкачване на Северната стена на Матерхорн.

В състав Филип Жазмати – Гуру на групата, Тихомир Стоянов – Еколог и Лавинолог и Иван Ненков – Идеен Пропагандатор, се отправихме към Стената на Вихрен.

Снегът беше малко и това ни позволи да се движим сравнително бързо и да достигнем до Казана, като подсечем склоновете преди него, без да се качваме до металния парапет.

Стената беше нито за зимно, нито за лятно катерене – нестабилни камъни, туфи, които се разпадат. Въпреки това за около 5 часа изкатерихме тур “Диретисима” до събирането му с “Народна армия”. Идеята ни беше да се спуснем на рапели до долу и да изкатерим още един тур. Рапелите обаче се оказаха по-разчупени, и фактът че бяхме трима ни забави, така че когато стъпихме на твърда земя, беше станало вече 16.30.

Времето беше чудно, но отиваше към разваляне. Ето защо пробвахме разпъването на палатката “Здарска”, постояхме в нея за около половин час за “суха” тренировка и се засилихме към заслона. В “Кутийката” бяхме точно преди времето да стане “Матерхорнско”. Само за час заваля сняг и започна снежна буря като по учебник. Нощта беше тежка тъй като заслонът се оказа снегопропусклив и за кратко време чувалите ни подгизнаха. Спахме цяла нощ в топли локвички като се надявахме на сутринта мъглата да се е разкарала. При никаква видимост преминаването на Казаните до Джамджиевия ръб е направо самоубийствено.

На сутринта за наша радост планината реши да ни пусне да слезем – вятърът беше все още силен, инвентарът лепнеше, но видимостта беше добра. Единственият вариант беше да излезем на Джамджиевия ръб през Казаните. Отправихме се към металното въже. При подсичането на един малък склон обаче се отцепи снежна дъска, която повлече и трима ни. Ние с Фил се оказахме отгоре и бързо се измъкнахме. Когато станахме обаче, от Тишо нямаше и следа. Бързо прегледахме склона по посока на мястото, където последно го видяхме и проследихме пътя на лавината надолу. Оказа се че нашият приятел е бетониран в снега и може да движи само левия си крак от коляното надолу. Намерихме го и го изровихме. За радост, без травми!!! Той бързо преодоля естествената уплаха от подобен инцидент и дори много често водеше през лавинните склонове нататък. Качихме се високо горе под самите скали на Джамджиевия ръб и по металното въже, като на места се и осигурявахме, излязохме на ръба.

Обстановката беше коренно различна от предния ден – върху стабилната тънка основа беше натрупал нестабилен сняг, който се цепеше на плочи. Цели склонове поемаха пътя на гравитацията само от минимална намеса.

Хубавото беше, че все пак повече премеждия нямахме и благополучно слязохме в хижата, а след това и в Банско и София.

Схема на маршрута ще сложим скоро в сайта!

За всички, които са намислили тия дни да ходят на Вихрен ще кажа, че обстановката все още е лавиноопасна и подходът крие рискове.

Не забравяйте, че на едно пътуване, най-хубаво е щастливото завръщане.

Успехи!

Иван Ненков