9 години минаха без Фил, Тишо и Гаджото.

Гледам този ред цяла сутрин, как стои празен и самотен на монитора. Не успявам да спра сълзите си, когато се опитам да напиша нещо след него, а главата ми е пълна с мисли какво беше, какво щеше да бъде, как минаха толкова много години. А думите са просто буца в гърлото.
Вчера мама написа за Наско Кованджиев – Минаха 42 години, но всички, които го познаваха и обичаха, ще го помнят докато са живи.

Докато сме живи.

Но това важи не само за хората, които ги познавахме, а за всички, които ще си ги спомнят и чрез нас и клуба ни.

Иван поне три пъти ме попита дали наистина ама сериозно наистина ли искам да съм в клуба, защото нямало нужда и мога да се катеря с тях, ако поискам и без да съм в клуба. А аз наистина исках да съм в точно този клуб с точно тези хора, с приятели. Радвам се, че тогава не го послушах. Понякога, когато се изгубя, се питам какво би ми казал сега, сигурно нещо умно. Понякога се укорявам, че не ми се получава да съм добра като Фил. Съжалявам, че времето не ми е стигнало да опозная Тишо.

А всичко, което исках да напиша е, че ужасно много липсвате, обичаме ви и ви носим с нас навсякъде.