8 години са ужасно много време… Момчетата ги няма, а сякаш беше вчера, когато чувахме смеховете им и бяха тук.

Ние остаряваме полека, вече отдавна не сме студенти (е, повечето…), вече сме станали едни сериозни, с планове, ангажименти, задачки. Уж съвсем доскоро бяхме деца, а вече някои имаме свои деца. Вече съм по-голяма и от Фил и от Гаджото… И въпреки това, те все още са ми батковци. И винаги ще бъдат. И винаги за мен ще са най-добрите, най-надъханите, най-опитни и истински.

За тези години никой от нас не е спрял да помни и обича и тримата. Повтаряме имената им, извикваме спомените в разкази и случки, предаваме нататък, на по-“младите” Дихатели, защото знаем, че всичко си е там, нищо не се губи.

Усмивките им са живи във всеки от нас, кътаме си всеки своите мисловни съкровища – кой от катерене, кой от весели истории от миналото, когато имахме цялото време на света, никакви кинти, но пък безумни планове и мечти.

За тези години колко успешни изкатервания сме ви нарекли, момчета. Колко пъти сме произнасяли името ви от върховете. Колко сме ви се хвалили наум за преминати изпитания, за нашите малки победи.

Винаги ще сте до всеки един от нас. И Млад Дихател ще го има, защото в името му сте вие – Гаджото, Фил и Тишо, винаги живи, винаги млади.

Липсвате ни ужасно

Марина