Централна стена винаги ме е плашила, не знам с какво, но още като я погледна от пътя изобщо не искам да тръгвам по нея!

Мисля си: “не може да е толкова трудна”, ама пак не ми стиска и отлагам ли  отлагам. Май не съм се опитвал да я катеря тази грамада поне от две години може и повече. Цяла есен гледам към стената и се чудя къде да направя опит.

Първо мислех за Хергиани след това за Конгреса и се така все оставаше за следващата седмица. Цяла есен така.

Накрая съдбата ме излъга да тръгна и се събуждам през нощта в палатката и пак не ми се тръгва по сипея. Надявам се да завали ама не заваля. Съдба!

Дори се изнервих сутринта, че се подмотвахме с тръгването.

Крачим по сипея  към маршрута, после Даката повежда неговите три въжета.

Аз зачаках моя ред да поведа хорото. Тръгвам по 4-то въже и то стана доста бързичко. Макар че тръгнах по въжето муден и притеснем , момчета ме надъхваха. И така, в моя чест слънцето се показа и лека полека стигнах до края на въжето.

Поведох следващо, и то се получи по-лесно от предишното! Оставаше само едно въже до траверса. Седим на площадката и разговаряме дали да катерим финалните три въжета или да излизаме по траверса.

По прогноза този ден трябваше да вали, а в далечината започнаха да се събират облаци, които ни подтикнаха да излизаме по траверса.

Ето го и върха. Мъглата ни обви, и надве-натри събрахме багажа и бегом надолу.

Един прекрасен 1 декември с хубава копания (Даката и Влади)!

Гелето