Биоково

Вече от няколко дни сме в Хърватска. Тръгнали сме на катерачно пътешествие с Оги, Петьо, Галка, Маринка и дъщеря ни Яна. Намираме се в района на Биоково, скалите са прекрасни, монолитни и изключително разнообразни. За днес сме си избрали нещо специално – най-дългата стена в района. Ще катерим на две свръзки по един и същ тур. Аз съм с Маринка, Оги е с Петьо. Предишната вече се разбрахме с Галка да гледа Яна през този ден (Благодаря, Галке!) и сега можем да се вържем с Марина на едно въже. Чувството е прекрасно! Тръгваме на зазоряване защото ни предстои дълъг ден.  След час и половина сме под стената. Гледката е зашеметяваща. Под нас е морето, синьо и искрящо на фона на утринните лъчи на слънцето. Над главите ни се издига 600 метровата стена на Буковац. Разделена е на две части. Първата е полегнала и изглежда обрасла. Вторите 300 метра представляват един леко надвесен монолитен купол. С известно притеснение се опитвам да проследя линията на тура „Далматински сан”, който сме избрали, изглежда надвесено и трудно.

/стената на Буковац/

Още докато вървим към тура Оги казва, че имаме 300 метра гуране докато стигнем до самото катерене, готов съм да му вярвам. Първи тръгват Оги и Петьо. Началните две въжета ни се струват лесни и сме решили да ги обединим. Скоро и аз се отправям нагоре. Само десет метра и усещам сгряващите лъчи на слънцето по гърба си. Катеренето ми върви, има по два – три болта на въже и нямам нужда от повече осигуровки. Дотук всичко е според очакванията. Треви няма, скалата става, но не е нищо особено. Маринка тръгва по първото 6a, което се оказва една прекрасна и адски монолитна полегнала плоча – абсолютен разкош. Тук всъщност безинтересното катерене приключва, до върха няма повече компромисни въжета.

Минаваме няколко дължини и отново е мой ред. Обединявам две четворки и изведнъж се озовавам в един абсолютно гладък улей, измит от водата, който се извива в дъга наляво – „Бананът”. Невероятна полегнала плоча, която се катери само на триене – най-красивата четворка, която съм виждал. В главата ми зазвучава „The Ace Of Spades” и бодро се отправям към площадката. Тук Оги и Петьо ни чакат за по глътка вода и цигара преди върховата част на стената. Гледката е като от самолет. Някъде долу по пътищата се движат коли като прашинки, а в морето бели моторници правят кръгчета с немски баби – колко е хубаво да сме над всичко това.

 

 

Следва второто 6b – полегнала плоча, която постепенно надвесва към края. Маринка се захваща с него докато Оги я окуражава от горе. Серия от елегантни движения и е на площадката. Следващото въже е за мен. Тръгва с траверс по леко надвесена и доста въздушна плоча под таван – прекрасно! Леко изпепелен и с грухтене се докопвам до цепката на тавана, слагам първия си френд за деня и се прехвърлям в спасителния винкел от другата страна – уфф! Пасажът на въжето тепърва предстои, но след драматичното начало изобщо не ми прави впечатление – понякога всичко е в главата. Последното 6b e за Маринка. Пасажът е на първите десет метра и тя го минава с невероятна грация, мога само да й завиждам. Скоро е при Оги и от горе се чува вдъхновен разговор,  последван от добър подбор мръснишки песни. Добре сте си вие, а аз кротко си пръхтя през пасажа с елементи на приплъзване.

 

Остават ни още три трудни въжета. Уморили сме се и се движим по-бавно, но скалата продължава да е все така красива. Оги и Петьо бързо взимат преднина и нямаме шансове да ги стигнем преди върха. Маринка се бори с поредния труден пасаж когато едното й въже се заклещва в цепка – добре, че сме с две. Фиксира го където е и се качва само с другото до площадка. Мой ред е. Накатавам каквото мога от фиксираното въже и преодолявам поредния траверс с грацията на подивяла кокошка. Грубиянски пандюл ме монтира в основата на изходната цепка и скоро съм при Маринка. Уникално красиво въже, но ще го катеря другия път! Без повече произшествия се качваме до върха.

Оги го е хванал секлета да ни чака и вече е разучил възможните пътища за слизане. Можем да ходим 3 часа до най-близкото село или по един улей да се спуснем с малко катерене и един рапел между скалите до основата на тура. Избираме второто. Планината тук е изключително дива и цял ден не виждаме други хора, само един козел ни посреща наперено в горната част на улея. Теренът надолу е поносим, лутаме се малко но-всичко е наред. Скоро ни се налага да пуснем рапел, който не е описан в схемата, но има болтове. Дотук добре. Улеят свършва със 60-метрова камина, натечена от водата. Започваме да се оглеждаме за площадка. Тук вече болтове няма. Оги се спуска надолу и върху един гигантски заклещен камък открива зарязана клема, която излиза с поглед. Явно ще го бъде. Събираме се всички на камъка. Правим ринг с лента, зачукваме една перфектна клема и я удължаваме с два метра от въжето, за да стигне лентата. Така нещата вече изглеждат добре и без много ужас се спускаме до основата на камината. Тук намираме и площадката. Десетина метра статично въже, оплетено между камъни и дървета, явно водата го е свлякла със се камъните, за които е било осигурено. „Ай, мерси!“ – както би казал Оги. Прегръщаме се и с още един къс рапел се озоваваме в основата на стената. Станало е вече 6 и 30. Слънцето се е доближило до хоризонта и е време за бирички и раздувки с момичетата, които ни чакат в бунгалото.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *