Решението е взето – ще се ходи на високо. Следва една година за събиране на екипировка и една зима за тренировка. След доста перипетии от рода на “ще има Арарат-няма да има Арарат” аз и Стеф се включихме в групата на Жоро Черния за Мон Блан.

На отиване както си му е реда навъртяхме 1700 км през 5 държави. За аклиматизация се запътихме към Брайтхорн. Началото на изкачването започва от горната станция на лифта Плато Роса. Трябваше да качим само 700 м. денивелация, а и времето ни беше чудно – много слънце и пухкави облачета.

Брайтхорн е перфектния връх за разходка – гледката е невероятно впечетляваща -остри върхове, покрити с ледници и необятни простори!!! Като се качих на билото не спрях да повтарям”много са красиви тия Алпи” Имаше чудесна гледка към Матерхорн ( много брутално изглежда!).

За пръв път видях сераци и снежни мостове – много красиво и малко плашещо, защото ако пропаднеш отиваш в Аржентина ;0) И така качихме се на 4165 м нв.Аз за пръв път прекрачвам трихилядната граница.Голяма еуфория беше!!! Оттам продължихме по билото към Брайтхорн2 Минава се покрай една козирка, пътеката доста се стеснява и склона става още по-стръмен, та трябва да се внимава на всяка крачка, но гледката става още по-яка.

Вечерта се настанихме в хотел в Шмони. На другата сутрин Жоро ни събра и каза, че се очаква разваляне на времето и шансовете да качим Мон Блан в следвашите два дни клонят към нула, а по натам има малка вероятност фронта да отмине. Предложи докато чакаме да се оправи времето (евентуално) да качим Гран Парадизо. Ние разбира се решихме,че няма да мухлясваме в хотела и бързичко си стегнахме багажа и хайде пак в Италия. До хижата си беше само качване – 700м денивелация. Следва ранно ставане и тръгване към върха в 4 сутринта на челници. В тъмницата вървяхме по едни морени, на зазоряване стигнахме до снежната част сложихме котки и се разделихме на две свръзки.Цайко, Гълъба, Стеф и аз бяхме в едната. Катерихме с добро темпо и разминахме доста от манифестацията тръгнала преди нас. Трябваше да качим малко по-вече от 1300 м денивелация. Времето много се скофти – гъста мъгла, студ, излезе и доста силен вятър, направо си стана зимно.Точно под върха беше пасажът – скалист ръб. Там трябваше да си помагаме с ръце и си направихме осигуровка. Доста тясно местенце с прекалено много ragazzi на кадратен метър – плетеница от хора,въжета и нагли италиански гидове. И така след 5 часа катерене се качихме на Гран Парадизо! Пълна лудница -половин час тропкахме на едно място,подвиквайки “andiamo tutti” и чакахме да ни се отвори кородор за слизане.А беше адски студено и призрачно мъгливо. На слизане цялата свръзка беше в отлично настроение и спирахме да похапнем шоколад и чай.

И така перфектно аклиматизирани се завърнахме в Шамони, където стана ясно,че шибания фронт не се е разкарал и Мон Блан няма да има!!! Наистина много, ама много ми беше мъчно, че не можах да се пробвам на Мон Блан!!! Но какво да се прави и това е част от играта, само който не го е преживял не може да го разбере!!!

Решението е взето – ще има продължение……

Дени